ЧУДОТО ПРИ КАНА ГАЛИЛЕЙСКА

Христо Пелитев

 

ХРИСТО ПЕЛИТЕВ

ЧУДОТО ПРИ КАНА ГАЛИЛЕЙСКА

ПРИКАЗКИ ЗА ХОРА И ЖИВОТНИ

ИЛЮСТРАЦИИ ОТ ГЕНЧО СИМЕОНОВ

ИЗДАНИЕ НА В. „СТЪРШЕЛ” – СОФИЯ

ДЕКЕМВРИ 1986 Г,

ЗАЩО Е СЛАДКО ГРОЗДЕТО

Когато воздаде словото на човеците, господ ожидаше да се зарадват всички еднакво и да му кажат думи хвалебни, ала само половината от хората споменуваха бога за хубаво, а другата половина или си мълчеше, или езикът й се извърташе и така и така, а се намираха и мнозина, дето богохулствуваха явно.

Господ се ядоса на последните и си взе словото, поради което всичките хора станаха отново безсловесни, както другите земни твари.

Кара я така бог бая време, но му беше чоглаво, загдето стори толкова чудеса, а няма кой да го похвали. По тази причина той върна словото на людете повторно, но им рече:

– Знаете за какво ви оставих безглаголни. Ако някой отново забогохулствува, да помните – пак ще ви онемя!

Тогава се обади свети Йоан Златоуст, който биваше винаги близо до господа:

– Боже – рече му той. – Хората не са толкова виновни. Те са съблазнени от злоезичниците, боже. Затуй изтръгни от устата им богохулното слово и го в железни пелени повий – да не може нивга да порасте!

И господ послуша Златоустия. Пови богохулното слово в железни пелени и го с железен пояс препаса, ала от всичката тази немилост господня пеленачето отслабна и тъй се смали, че пелените му станаха широки и то излезе от тях и мълком запъпли – накъдето очите му видят.

Тъй се намери в лозето на свети Трифона.

И като зърна отсъствието му, господ го подири навсякъде. Света обърна наопаки, но го нямаше нийде. Наведе се най-напокон и под лозите на свеяти Трифон, но и там не го намери, понеже, като видя богонелюбимото слово едва живо и с пожълятяло личице, светията го пожали и скри между жълтите листа и гроздове, тъй, че и господ да не може да го открие.

От там богохулното слово премина в гроздето на свети Трифон, а по-подир и във виното на хората.

Затова им е толкова сладко.

ЗА БЕЛИЯ ХЛЯБ

Като ожънал нивата си жътварят седнал на сянка под един сноп и започнал да пладнува. Извадил от торбичката си сирене и един хляб – бял като мляко. Нещеш ли покрай него минал непознат човек и жътварят го поканил:

-Не си по-голям от хляба – рекъл – седни да хапнем, че който сам яде – сам ще умре.

Пътникът седнал пред хляба и казал:

-Много ти е бял хлябът, жътварю!

-От туй ми са черни ръцете – отвърнал жътварят и попитал човека, като какво е неговото умение.

-Списувател и хвалител съм.

-Затуй са ти бели ръцете – забелязал жътварят.

-Такъв хляб съм ял само на болярски трапези – похвалил още веднъж хляба гостът.

-За белия хляб едни си чернят ръцете, а други – душата – казал жътварят и го изпратил по живо по здраво.

ГОСПОД РАЗДАВА НА НАРОДИТЕ

Някога си, много отколе, беше време когато всички хора бяха умни и децата им се раждаха кое от кое по-умно и на земята нямаше ни един глупав човек, дори за цяр. Като пасеше хората и виждаше туй нещо, господ се замисли да не би човеците да отгатнат с ума си тайните господни и да престанат да му се боят и да го тачат. Тогава реши да слезе на земята и да даде на всеки народ и глупаци.

Когато се накани да тръгва взе и свети Петра да ги записва в тефтерите си, а и да си приказва с него из пътя.

И слязоха двамата на земята, и много глупави хора раздаде господ на народите, ала свети Петър забеляза, че господ прескача някои страни и не им дава ни един глупак. Поради тази причина светията попита господа:

-Боже, – рече му – защо на много страни не даде глупаци?

-Защото аз от там ги вземам – отвърна му господ.

Още оттогава на земята има колкото умни – толкова и глупави хора. Господ ги окантари по равно, та докато умните се борят с глупавите – той да си богува.

ДА ПРАВИМ ЛИ ДОБРО

(По народна приказка)

Един сит на години и гладен за истина човек цял живот търсил смисъла на всичко и помагал всекиму с каквото може. Веднъж извадил от реката и една змия, коя го се давела. Подал й дебел клон, тя се увила около него и тъй я измъкнал на брега. Като дошла на себе си, змията рекла:

-Досега всички хора ме посрещаха с тояга, а ти ми спаси живота. Кажи ми как да ти се отблагодаря – дали да се моля на господа да ти отпусне по-дълъг живот, или да те заведа при едно закопано гърне с жълтици?

-Годините ми са премного – рекъл й човекът, – а жълтиците защо са ми, като животъте нищо?,

Ти ми кажи нещо за неговия смисъл – помолил се той, понеже бил чувал, че змиите са най-мъдри.

Змията, която някога била човек, превърнал се във влечуго от хорските тояги, не могла да му отговори нищо, защото е така направено, че всеки да търси смисъла, ала да не го намира, или ако го намери, да не е много съгласен с него в края на живота си . . .

Като си поприказвали змията си отишла и човекът я забравил. Само дето сегиз-тогиз си казвал: ;,Не мина оттука, ехидната, поне една благодарна дума да каже!”

Не щеш ли, веднъж, като го чула, змията долазила до човека и го клъвнала с отровния си зъб.

– Защо ми вземаш живота, нали аз спасих твоя? -попитал човекът, като берял душа. – Взех го, защото никой не може да носи благодарността цял живот, понеже тя е най-тежкото нещо, което и човек не може да понесе.

Още оттогава хората не могат да понасят онзи, който им е направил добро и го намразяват след време, понеже той ги е видял безпомощни и слаби, когато те цял живот искат да изглеждат по-силни и по-умни от другите.

ЗА ЛАЕНЕТО

Един чирак делеше постеля с кучето на стопанина си и ядеше с него под плевнята – всеки от комата си.

И виждаше човекът – господарят му храни кучето по-добре само загдето лае, а на него, дето се бъхти от звезди до звезди, дава по-малко, от същия хляб.

И като заслабна и отмаля от сухия къшей, чиракът си рече:

– Защо не залая и аз, па белким и на мене дадат повече хляб.

И човекът залая света, загдето е несправедлив, ала вместо да му даде по-голям къшей, стопанинът му го изпъди.

Още оттогава, когато кучето лае дават му хлляб, а когато човек залае – вземат му го.

ГОСПОД И ЧОВЕК

Един човек цял живот продавал ума си на господа и тъй изхранил челяд и жена. Бил много умен и срещу продаденото близките му поминували предобре. Друг един човек му рекъл:

-Не продавай всичко на господа, остави малко и за себе си, защото като се свърши умът ти пет пари няма да чиниш!

Добре, ала човекът не го послушал и продал всичко на господа за пари.

Когато остарял и останал съвсем без ум отново отишел при бога за пари, но той не му дал.

-Защо ми отказваш, боже? – замолил се повторно човекът. – Ти знаеш, че съм умен и ще ти се наплатя.

-Умен е който купува, а не който продава ум! – отвърнал му бог.

-Защо? – учудил се крайно човекът.

-Защото ум цена няма! – отвърнал му господ и тръгнал да купува ум от други хора.

Прочие, господ от това е господ.

КАК СА ПРОИЗЛЕЗЛИ АПОСТОЛИТЕ И

СВЕТИИТЕ

И тогава господ им рече:

-Не споменавайте напразно името господне!

Ала те пак го споменаваха.

И рече им господ повторно:

-Казах ви – не споменавайте напразно името

господне, защото ще ви поразя с гръм!

Ала те пак го споменаваха за щяло и нещяло.

И тогава господ се разгневи, хвана земята и я

разтърси. И заигра тя в ръцете му, а дванайсет

светкавици разцепиха небето и паднаха връз псалмопевците господни, но като докоснаха челата имгоспод хвана светкавиците с ръка, и като превивсяка една на огнен венец, сложи ги върху главите

на своите хвалители, които го бяха тъй разгневили.

Защото господ наказва с ореол всеки, който спомене напразно името божие.

Прочие, тъй произлязоха дванайсетте апостоли,

а като видяха всичкото туй по-първите служители

господни направиха същото и станаха светии.

СКАЗАНИЕ ЗА ЕНОХ

Енох, бившият писар на справедливостта, единствен беше лицезрял господа и бе потресен. И бог му каза тогава;

-Забрави лицето ми, защото никога господ не бива да бъде лицезрян, понеже всеки има своя представа за него. Ако престъпиш повелята ми, ще духна да пламнеш и да гориш в неизпитвани мъки десет хиляди години. Не кажеш ли никому какво е лицето ми, ще сторя тъй, че мой писар да останеш вовеки.

Енох, праведният, даде дума и стана писар на бога. Денем и нощем той искаше от хората каквото бог му заръча. Деца от майки изтръгваше, или ги оставяше сираци, а те всичките се надяваха на бога и му се молеха, понеже Енох не им казваше какво е лицето му.

По-подир Енох започна да събира от хората повече, отколкото бог му заръчваше. Надписваше за господа, но бог не виждаше нищо, понеже всичко влизаше в съкровищницата божия.

Ала тогава начена голямата суша що трая девет години, а подир нея настана страшната киша, която държа земята в кал и вода още толкова. И всичко живо измря и пцовиса от глада и потопа. Остана само Енох. Веднъж един от по-късните човеци го попита:

-Енохе, рече му – всичките хора преди тебе измряха от глад, а ти си още жив. Защо, тъй?

-Защото, който надписва за господа той от глад не умира! – отвърна му Енох.

ГОСПОД НЕ ПЕРЕ

Свети Трифон рече веднъж на господа:

-Боже, все чист се явяваш пред хората, а несъм те виждал да переш. Коя ти пере ризите, катоне си женен, та и аз да й дам моите, понеже доста пъти се жених само и само по-хубаво да съм опран, ала никоя не ми бялна ризата, като твоята.

-А с премногото жени, с които не отиде под венчило, и с тях ли се събираше да те перат? -попита господ лукаво.

-Нищо не може да скрие човек от тебе, боже – засмя се Трифон – но щом искаш да знаешще ти кажа: аз се жених да бъда опран и чист за

другите жени, господи.

-Прелюбодеец си ти и нечестивец, ала какво да те правя, като имам слабост към тебе, Трифоне?

– Кажи ми коя те пере тъй хубаво, боже? – замоли се светията повторно.

-Има си хора за всичко, но мъжете перат по- хубаво от жените, Трифоне – отвърна му господ.

-И много ли вземат?

-Най-различно, но на по-добрите давам повече.

-Ами ако някой не ти изпере ризата тъй хубаво, че да ти хареса, какво го правиш, господи?

-Давам му я и го благославям вечно да носи недопраната риза господня!

-Затуй ли апостолите и светиите ходят отгоре с раса? – поиска Трифон да знае, ала господ се ядоса и го изпъди от своето присъствие.

Още оттогава, който пере господа носи расо, а под него недопраната риза господня.

Затуй бог ходи винаги чист.

МЕСЕЦ И ЗВЕЗДИ

Една падаща звезда рекла на месеца:

-Толкова звезди изчезнаха от небосклона, а тивсе оставаш на небето. Каква е твойта тайна, о, светило, вечно?!

-Не се меря със звездите! – отвърнал й месецът смирено.

Още оттогава звезди падат от небето, ала месецът остава.

вол и хомот

Един вол влачеше хомота си цял живот, ала не каза нито една лоша дума за своя стопанин, защото мразеше хомота. Едва го търпеше и не можеше да го гледа. Затуй веднъж му рече:

-Хомоте мой, на вси омразен, ти който си от крушово дърво направен да не можеш да се строшиш на врата ми от никакъв товар, защо не си остана в гората да пеят песни птички по клоните ти, ами стана наш мъчител? Защо?

-Брадвата ме направи такъв – отвърна хомотът. – И мене ме болеше, когато ме сечаха в корен, ала какво можех да сторя? Зная, тежа ти, но аз не съм този, който те зажегля. Защо се сърдиш на мене, а не казваш нищо на оня, който те впряга?

Волът си замълчал.

Още оттогава воловете мразят хомота и говорят против него, но за онези, които ги впрягат не смеят да кажат лоша дума, понеже те ги хранят.

КОЙ КАКВО ИМА

Един човек забогатял твърде много. Натрупал от хората имане и си издигнал пречудна къща, нокато умрял, само близките и роднините му го изпратили до онуй място.

Друг един добър човек нямал нищо. Тъкмо народил деца, и животът му се претърколил. Оставил невръстни сираци на улицата, че и сняг навалял до пояс, когато го погребвали, ала след сиромаха да го изпрати тръгнало цялото село.

Тогава един рекъл:

– Богат човек голяма къща прави, а добър човек голяма смърт има …

СВЕТИ ТРИФОН СЕ ПОКЛАНЯ

Като обрал лозето си и напълнил три постава грозде, свети Трифон му се поклонил:

-Благодаря ти, лозе! – казал му той.

-Кажи благодаря ти, боже! – обадил се господ отнейде.

-Господ лозе не гледа! – възразил Трифон. – Ни го реже, ни копае!

-Но може да го обере! – рекъл му господ.

-То се знае! – съгласил се светията.

На другата година бог пратил градушка да убие лозето на Трифон до шумка. Светията едвам събрал зрънца за една делва вино, но пак се поклонил на лозето си:

-Благодаря ти, лозе! – казал му.

-Кажи благодаря ти, боже! – обадил се повторно господ. – Иначе догодина няма да набереш от лозето си и един пахар грозде.

-За какво да ти благодаря тогава, боже? Загдето го обра, или загдето се каниш да го обереш? – попитал свети Трифон и отново се поклонил на лозето си, защото то дава гроздето, а господ само го взема, когато рече.

МАГАРЕ И КОБИЛА

Една кобила рекла веднъж на магарето:

-Приятел си ми, но каквото и да правиш, не можеш да надминеш коня.

-В надбягването ли?

-И в препускането, и в любовта, и във всичко …

-Защо тогава си дошла при мен? – попитало я магарето.

-Ти не го смятай онуй нещо за кой знае какво – отвърнала кобилата. – Ние, кобилите, понякога сменяваме кон за магаре, но то е от любопитство. Като ни мине, връщаме се при коня.

-Само кон без чест може да приеме обратно осквернена кобила – магаре никога! – възмути-ло се магарето.

-Ти нищо не разбираш! – възразила кобилата. – Конят е благороден, Той страда, но прощава, от което и на двама ни става хубаво, а ти какво си с твойто самолюбие? Пукнат грош не струваш ти пред коня.

-Де, де! – докачило се магарето. – Хайде да не ти припомням какво си ми казвала на ухо!

-В такива моменти и вие, магаретата, дрънкате глупости – напомнила му кобилата. – Ти ми кажи, кое ти е по-хубаво от на коня?

-Много работи са ми по-хубави, но аз ще спомена само някои – скромно рекло магарето.

-Например? – наострила уши кобилата.

-Ами да започна от гласа. По-силен ли е моят глас от този на коня?

-Вярно, по-силен е, но е толкова груб, че не може да се слуша.

-Ти не бъди несправедлива, защото с него те примамих.

-Добре – посъгласила се кобилата. – С какво друго си по-добро от коня?

-Ям по-малко и върша същите работи.

-И тука имаш право, но само донякъде, защото твоята каруца е по-малка от тази на коня – рекла кобилата.

-И ушите ми са по-дълги от тия на коня! – продължило магарето.

-Това не е много за хвалене – конските уши са по-красиви – не се съгласила кобилата.

-Но нас даже и вълците ни предпочитат пред конете! – разгорещило се магарето.

-Туй пък откъде го знаеш? – попитала кобилата учудено.

-Има поговорка: вълк, където е ял магарешко, девет години обикаля това място. Такова нещо за кон не е казано!

-Конят има по-силни копита, затуй вълкът предпочита магарешко – възразила кобилата.

-Ти питай хората кой има по-яки копита – не се предавало магарето. – А на всичко отгоре нас и философи ни наричат…

-Това е на шега, вземат ви на подбив – засмяла се кобилата.

-Но във всяка шега има и истина! – отвърнало й магарето. – Всички неудобни Истини се казват на шега – добавило то. И тъй продължили да спорят те, докато кобилата започнала да се вслушва доста по-внимателно в доводите на магарето. Дори накрая си рекла: .

„Интересно е да общуваш с магаре – философ е, поговорки знае и не пада по-долу от коня.”

О, никой не може да убеди магарето, че конят е по-хубав и по-силен от него, а най-малко може да стори това кобилата на коня.

Поради което на земята се появи катърът. .

КАК ПРЕСКОЧИЛ ТРАПА

Един човек много обичал да прескача дълбоки трапове. Винаги преди да скочи извиквал „хоп”, засилвал се и хайде в трапа. Когато го изваждали, или сам излизал оттам, той казвал:

-Не от тази страна трябваше да прескоча трапа, а от другата. Оттам насам, а не оттук натам.

И пак се засилвал човекът, виквал „хоп”, а след малко се обаждал от трапа;

-Сега ще го прескоча напреки!

Излизал, провиквал своето „хоп” и се затирвал да прескочи трапа напреки, но ставало все същото. Както и да прескачал трапа, все падал в него.

Накрая отишъл при един друг човек.

-Приятелю – попитал го, – защо ти прескачаш трапа, а аз не мога? Какво да направя, че да не бера срам?

– Няма да викаш „хоп”, преди да прескочиш трапа. Кажи „хоп”, като го прескочиш! – научил го той.

Човекът послушал и прескочил трапа.

КОЙТО ЛЕСНО ХВАЛИ

Свети Йоан Златоуст, певец и хвалител господен, додея веднъж и на господа със своите богослужения преусърдни.

И реши господ да изпита боголюбието му, станало вече тъй дотегливо.

И извика той Нещастието при себе си.

-Нещастие човешко – рече му, – ти, което освестяваш хората от всяческата суета и им донасяш скръбна мъдрост, иди при Златоустия Йоан и му речи: „Господ ме изпраща да ти взема всичко, придобито с богопрославящи думи и да те оставя на пост и молитва до сетния ти час.”

И появи се Нещастието при Златоустия Йоан я каза му, каквото господ бе поръчал.

-Щастието лъже человека, ала нещастието никога! – отвърна му скръбно Йоан и продължи: – Нещастие от никого нечакано, кажи на господа,

винаги от мене славен, че всичко, което имам, е негово и диханието мое даже.

И Нещастието взе всичко, което бог му поръча, и си замина, като остави само живота Йоанов.

Ала като се намери сам и беден, свети Йоан горко заплака и тъй занарежда:

-Боже, непостояннико, ти, несправедливецо, ти, горделивецо, ти, вероломнико и злочинецо, ти, обсебителю на песнопения спечелено имане – бъди от мен проклет!

Господ чу всичкото туй сквернословие и се много ядоса, ала си премълча, защото какъв господ ще бъде бог, ако не може един хулител да изтърпи? Но много му беше криво и затуй се отби в лозето, при свети Трифона.

-Трифоне – рече му, – може ли от уста, изричала за мене само похвали, изведнъж да потекат толкова хули?

-Зная ти болката, господи, ала щом ме питаш, да ти кажа: който лесно хвали, той и лесно хули, боже! – отвърна му свети Трифон.

ТОЯЖКА И БАСТУН

Живели старец и старица и се крепели един друг по пътя към отвъдното.

Преди да наближи краят, старецът отишъл в гората и донесъл оттам две тояжки да се подпират с бабата, докато са над земята.

От божия свят пръв си заминал дядото, а след туй го настигнала и бабата. Останали от тях само тояжките им, ала тази на дядото се превила отгоре като бастун, а тояжката на бабата била права, както я отсякъл дядото.

Съседите подпрели тояжката и бастуна под стряхата на старците, че нямало вече кой да си служи с тях, а да се изгорят – не бивало.

Веднъж тояжката на бабата рекла на бастуна на дядото:

-Ние и двамата бяхме прави. От какъв зор ти се преви? Да е било по-удобно на дядото ли?

-И да ти кажа, нямада ме разбереш! – отвърнал й бастунът.

-Ти не го увъртай, ами кажи защо се огъна?

-Какво има тука за казване? По-тежък беше животът на дядото, а той се подпираше на мене – затуй се огънах и превих – отвърнал бастунът.

-А аз да не съм лежала! – възразила тояжката. – И по кокошките ме запотиряше бабата, и от кучета се вардеше с мене. Да не би моят живот в нейната ръка да беше по-лек от твоя? – попитала накрая тя.

-Всеки знае него си – отвърнал й бастунът, – аз ще ти кажа само, че от леко ни човек, ни дърво се превива ….

ЗА ПРИМКИТЕ

Един човек бесеше, а друг един му натриваше въжето със сух сапун, та по-лесно да се стяга примката около чуждата шия. Трети човек пък само подаваше въжето на първия. Тъй избесиха мнозина, ала дойде време и трима други заеха тяхното място. Единият подаваше въжето, другият го натъркваше със сапун, а третият – бесеше.

По-подир на въжето увиснаха и тези тримата.

Последният, комуто туриха примката, беше трескав и в своя унес видя да водят за обесване множество непознати, които ни са сапунисвали въжето, ни са го подавали, ни са го стягали някому около врата. Тогава той попита кои са тия.

-Това са невидимите, които помагат на другите да стигнат до въжето – отговори му бесилото.

-А ще стигне ли въжето за всички и няма ли да се претърка примката му от толкова много шии? – попита го оня отново.

-О, не се тревожи! – отвърна му бесилото. – Във всяко въже има толкова примки, колкото хора си служат с него…

ОРЕХ И ЛЕШНИК

Свети Трифон беше намислил да посее орех в единия край на лозето си, та да си почива под него, като го копае, а и да оставя стомната си на сянка.

Когато се запролети, светията потърси по-яки орехи за посяване, но намери само един орех и един лешник, забравени в джоба на вехтото му расо.

-Ще ги сборя, па който надделее, него ще посея – рече си пийналият Трифон и ги стисна с все сила в шепата си, ала нито орехът, нито лешникът се даваха.

-Ореховите ядки най-благо вървят с вино – помисли си светията и стисна ореха и лешника с две ръце. Накрая орехът изпращя и се счупи.

-Гледай го ти мъника! – учуди се свети Трифон на лешника, но го пося на мястото, определено за ореха,

И зачака.

След девет години леската му роди два джоба лешници.

Като я обра, светията си рече:

-Някой лешник може да надвие ореха и да заеме неговото място в лозето, ала от него орех не става.

ЗА НИВАТА

Някога си, много отколе, господ и апостолите му имали нива. Работели я общо – един оре, друг сее, трети натрошава буците с мотиката, четвърти води воловете и така нататък. А вечер господ им казвал:

– Братя, всичко, що е истинно, що е праведно, що е чисто, що е благодатно и що е похвално – само него зачитайте и не бойте се от нищо!

Тъй проживели господ и апостолите бая време и редували работите си да не би някой да възроптае против някого, че се захваща все за лесната. Ако някой днеска жъне, утре ще вършее, а други ден ще носи чувалите с житото, или ще го отвява за семе. Добре, но нали господ и апостолите са от хората произлезли, скришно носели вътре в себе си по нещо човешко – я ленност, я завист, я горделивост, я лъстивост, я друго някое мирско безсрамие, като подлост и безочие. За работа трудел се всеки, ала не като всеки. Имало и такива – да линкат и шикалкавят, а кажи-речи повечето едно говорели един пред друг, а друго вършели зад гърба му. И всекиму се виждало, че чувалите, в които господ им раздавал жито по вършитба, не са еднакви.

-Моите чували са най-малки и господ не ги пълни догоре както на другите – викал си всякой.

А пък нали един ден душа ще се изскубва из тяло, нека не крием, че и господ не бил еднакъв нито всякога, нито към всички. Мярата му била различна. Пълнел на всекиго чувала, според както е усърдствувал през годината, но кажи-речи всекиму се струвало, че бог раздава по симпатия.

И наместо да се трудят еднакво, всеки се мъчел всячески да се харесва на господа, а жените им тайно кроели дълбоки чували.

Вижда бог – линее нивата апостолска и негова и не дава вече онуй прежно жито, а те само подлагат чували да ги пълни. Почудил се какво да стори. Тогава повикал кишата, дето трае седем години, понеже след всякоя суша все ще отжънеш една ръкойка класец от нивата, ала след киша гладен оставаш.

Огладнели и апостолите. И когато поживели само с диви плодове и сладки корени, господ ги повикал при себе си. Казал им:

-Донесете чувалите си от вас тъкани и от жените ви шити.

Ония ги донесли,

-Изпразнете ги сега тука, пред очите на всички! – повелил бог.

Апостолите обърнали чувалите си с дъното нагоре, изтръскали ги, но на земята не паднало нито едно зрънце.

-За какво ни наказа с кишата, господи? – попитал един.

-За да гледате в нивата, а не в чувалите си, понеже чувалите жито не раждат! – отвърнал им господ.

ЛЪВ И КОТЕ

Лъвът срещнал веднъж котето и го попитал:

-Ти пък кое си?

-Аз съм коте, не виждаш ли?

-Виждам, но те питам на кого си, сиреч кои са баща ти и майка ти?

-Баща ми и майка ми са от лъвско коляно, затуй и аз приличам на лъв – отговорило котето.

-Не те попитах на кого приличаш, нито какви са баба ти и дядо ти, а те питам за баща ти и майка ти. Те какви са?

-Нали ти казах, те са от лъвско коляно – отвърнало котето.

-Разбрах – рекъл лъвът, – но искам да зная, щом казваш, че са от лъвско коляно, с какво са прославили лъвския род?

-Лъвският род се прославя от лъвовете – отговорило котето, – а ние се славим, че сме от прочут род!

-Добре е да си от прочут род, но още по-добре е да прочуеш рода си! – поучил го лъвът.

-О-о-о, да прочуеш рода си, това е било добре за някога! Сега е по-добре да си от прочут род! – отвърнало котето.

СВЕТИ ТРИФОН ОСТАВА БЕЗ НОЖЧЕ

Свети Трифон походваше със света Параскева, тайно от мъжа й свети Пантелей, ала когато и тя му досади намери си друга – някоя си Варвара, също светийка, само че от младите.

Светията радваше и други жени, понеже беше як от вино пиене, а и умееше да си изпросва онуй, към което имаше постоянно щение. И нито една светийка не можеше да изкопчи от него макар и една дума за друга. Кълнеше се на всичките и се сърдеше премного, ако някоя го подозре в изневяра. Поради тази причина Трифон живя в предоволство от жени на греховна възраст, ала и той остаря, понеже само господ е вечно млад.

За една година веждите на светията побеляха и точно когато невестите му се надяваха най-много, щението му взе да отслабва. Не стига това,

ами поради славата му, покрай него се заусукваха все нови и нови грешнички.

Веднъж, като ги гледаше тъй хубави и гладки и като усети че иде неможене, светията дори заплака със сълзи.

-Защо плачеш, Трифоне? – попита го господ.

-Защото останах без ножче баш в изобилието на дините, боже! – отвърна му светията натъжен.

-Трифоне, – рече му господ – от мене е тъй наредено, едно след друго човек да загубва всичко, освен смъртта, защото иначе не може да се подготви за нея. Затуй съм направил първо да не можеш да владееш туй, което имаш, а по-подир да го владее друг!

-Но да загубиш либенето е най-голямата загуба, боже, понеже само то си е за човека, а всичко останало на земята – и деца, и къща, и имане – е все за другите. Защо си толкова немилостив, господи? Дай на човеците поне нещичко в замяна, да те поменуват-вовеки! – замоли се свети Трифон.

-Страстоугодник си ти, Трифоне, ала понеже не искаш нещо за себе си, а за хората, аз ще им дам нещо, та по-лесно да идат отвъд.

И тогава господ дал на човеците и на свети Три-фон спомена,,.

ДАЛЕЧЕ ЛИ Е ДОБРОТО

Един заек живял в градината на някого си. Човекът го виждал да клечи между зелките му, но не го пъдел. Казвал си:

-Каквото и да изяде, бълха ме ухапала. Нека краси градината ми.

В същото време заекът си викал:

-Добър е стопанинът, щом не ме гони, но кой знае какви зелки има в градините наоколо, а аз се въртя тука като вързан – да ме пита човек защо!

И една вечер – скок-подскок – заекът се добрал до съседната градина. Проврял се под телта и се шмугнал между зелките.

-Ей това се казва зелка! – спрял се той при една и захрускал сладките листа, но като се понаситил, рекъл:

-Зеле като зеле и даже по-жилаво от онова. Не го ли полива тоя човек?

И понечил да опита друга зелка, ала начаса отгоре му налетяло кучето на стопанина и едва не го уловило за крака. Рипнал заекът, душата му се събрала в петите, но се отскубнал от преследвача си и призори спрял в някакво лозе.

-Тук ще се скрия, пък каквото късмет покаже! – решил той и се сврял под една лозина.

Надвечер, като си отспал и се отморил, заекът тръгнал да дири някъде бостан, че го сърбели зъбите да си гризне динена кора, или да нахапе някой жълт пъпеш.

Накрая намерил и бостан, и пъпеш, но като си длъбнал от кората му, пазачът гръмнал по него с пушката си – за малко да го убие. С бяг и плач заекът се върнал в градината на първия си стопанин, но там всичко било обрано – и зелки, и моркови, и дини, и пъпеши. Нищо нямало вече за ядене. Тогава заекът заплакал дваж по-жално и на-края си рекъл:

-Къде ли не ходих за по-добро, а то не било далеч, то е все около нас, ала го виждаме чак когато го загубим.

ДВА ДЯВОЛА

Имало някога два дявола. Те били големи приятели и душа давали един за друг. Дяволували двамата и денем, и нощем, че и рано сутрин, след като вече петлите са пропели, макар всички да знаят: закукурига ли петелът дявол на разсъмване – дяволова майка ще плаче.

Денем дяволите спели на тавана на църквата – хем да чуват какво пее и какво приказва попът, хем и защото никой няма да се сети да търси дяволи в черковния таван.

Веднъж единият дявол цял ден приказвал скверни думи, и то все против господа. Другият дявол само ги слушал, но рано-рано вечерта и двамата се върнали в дяволовището си, насинени от пердах и с подбити от бягане копита. Когато видели цицините на главите им, другите дяволи ги попитали:

-За какво ви дървоса тъй яко клисарят?

Двамата мълчали. Тогава се обадил най-старият дявол:

-Да не би да сте си рекли едни думи, за които еднакво магерят и този, който ги каже, и онзи, който ги слуша? – попитал той.

Двата дявола не посмели да рекат нищо.

ОТКОЛЕШЕН ОБИЧАЙ

Господ е всякога милостив, поради което архангелите често въвеждат при него провинили се човеци да коленичат за прошка.

Веднъж въвели в чертога му едного, който останал прав и не поискал опрощение.

По-малко приближените на бога веднага скочили да го убият и разпънат пред очите господни.

-Стойте! – спрял ги господ сърдито. – Недейте така! – укорил ги той.

-А какво да направим непокорника и горделивеца, боже?

-Пуснете го да върви по пътя си! – рекъл им той.

-Но такива като него са преопасни, боже! Нека да кажем на хората, че той е прокажен! – предложил един.

-Нивга не бива да се казва нещо направо! – поучил ги господ. – Вие само речете на хората, че човекът тоз е по-умен и по-добър от тях…

Апостолите и светиите се почудили на думите господни, ала казали на хората, каквото им господ заръчал.

На сутринта намерили оногова разпънат на кръст.

ЗА ТРЪНИТЕ

Тръните били някога дървета и ставали най-високи в цялата гора. Листата им не сланясвали есен и не окапвали никога, а плодовете им узрявали по-сладки от мед.

-Ние сме най-високите и най-правите от всички! – казали веднъж те на другите дървета.

-По-висок и по-прав от бога няма! – възразили им ония. – Той е по-горе от всички.

-И от него сме по-горе! – рекли тръните, ала господ чул и ги проклел, защото се мислели за по-големи от него.

Казал им:

-Ой ви вази, самохвални тръни, от днес и вовеки на храсти бодливи да се превърнете и само гарваните да кълват плодовете ви!

Било лош час и клетвата се сбъднала. Трънените дървета изведнъж се смалили, втрънчили се и станали бодливи. Тогава другите им рекли:

-Който поставя себе си по-горе от бога, господ го туря по-долу от всички!

-Каквото и да прави, ние сме по-силни от господа, защото,му готвим трънен венец! – не се смирявали прокълнатите.

Дърветата не скрили от господа какво се говори за него и той попитал тръните:

-Вярно ли е туй, което ми казаха?

-Който не вярва, че му се готви трънен венец скоро ще го усети на челото си! – отвърнали те, но господ не повярвал.

И чак когато наложили трънения венец на главата му, той рекъл:

-Нещастници, вие, които родихте този венец за челото ми, бъдете дважди прокълнати! Бяхте тръни, а сега ви проклинам на хора да се превърнете и всеки миг да се раждате, ала и всеки миг да умирате. Цял живот върху пясък да градите и никой да не може да ви отнеме от смъртта!

И както проклел господ – така и станало.

Затуй хората приличат на тръните и помежду им има премного, дето плетат трънен венец за челото на всекиго …

ИАЙ-ТАЧЕНИЯТ

Един човек много вярвал в бога си, но не му го казвал, понеже му било скверно да говори за вярата си в него. За своя господ бил готов да го заровят жив и змии очите му да изкълват, но се стеснявал да го изрече на глас.

Господ пасял човека тоз и един път казал:

-Нито веднъж не спомена моето име господне. Език ли няма този човек, дано да не види нивга добро! – проклел го той.

И човекът не прокопсал цял живот.

Друг един, повярвал в дявола, нежели в бога, но дето седне, дето стане, все господа поменува.

-Боже – казвал, – да се свети името ти и да пребъде царството ти! От днес и вовеки! – повтарял денем и нощем боголюбецът тоз.

И драго било богу да чува тези думи, ала божията майка му рекла веднъж:

-Той те обича само с уста, а онзи човек те таи в сърцето си. Той трябва да ти бъде по-драг!

Ала и господ понявга не вярва на майка си, когато му говори против ония, дето споменават най-често името му.

СВЕТИ ИЛИЯ СЕ НАДБЯГВА

Веднъж господ поканил свети Илия да се надбягват. Светията извел из портата най-добрия си кон и го яхнал. Дошел и господ с неговия.

-Ако ме надпрепускаш – рекъл той – ще направя тъй, че да си пръв между всички най-първи светии.

-А ако ти ме изпревариш, какво ще ми вземеш, боже? – попитал свети Илия веднага, та да си направи сметката и така, и иначе.

-Тогава ще ти взема коня! – отговорил му господ, и посочил откъде докъде ще се надбягват. След туй и двамата пришпорили конете си.

Отначало господният кон взел преднина, но като знаел какво го чака свети Илия пошепнал на своя:

-Не задминем ли господа, той ще те вземе и ще те скопи, понеже не държи жребци в конюшнята си.

Конят се много уплашил и пряко сили надпреварил господния.

-Бягаш като пуле, пред майка си! – рекъл господ на свети Илия, когато стигнали края.

-Ако майката е магаре, аз съм готов да й бъда мулето! – отвърнал му свети Илия.

За тези думи господ се разсърдил и взел коня на светията.

-И да те надбяга, и ти да го надбягаш, господ все ти взема коня – рекъл си свети Илия и чак тогава разбрал, че с господ не се надбягва.

ЗА БРОЕНИТЕ ДНИ

Като отброил земните дни на всеки човек, господ ги турил в една торба, повикал дявола и му рекъл:

-Вземи тази торба и слез на земята да кажеш на всекиго колко дни са му присъдени и кой миг ще умре, та да се приготви навреме.

-Защо не иде някой ангел да свърши тая работа? – опитал се да изклинчи дяволът. – Човеците ще ме намразят, като научат от мене последния си час.

-Не бива, понеже ангелът е създаден само да благовестява – казал му господ. – Върви, където те пращам, и на седмия ден се върни! – повелил му той!

Нямало как, дяволът слязъл на земята. Първата къща, в която се намерил, била на една сиромахкиня с три деца, уловени за полата й, и едно на ръце. Дяволът бръкнал в торбата да види колко има да живее. Писано й било да остане на божия свят само още един ден. Дяволът се нажалил, като гледал тези дребни дечица и не казал нищо на майка им. Отишъл в съседната къща. Там имало сватба и младоженецът водел хорото, ала трябвало да умре, когато му се роди момче. Как да му каже? Отминал дяволът и този дом, но в която и къща да влизал, все трябвало да я почерни с лоша вест.

Кога се изнизали шестте дни, дяволът така и не усетил, а трябвало вече да се връща.

На седмия ден той се поклонил пред дяда господа.

-Каза ли на хората, каквото ти заръчах? – попитал го бог.

-Не им известих, господи – признал си дяволът.

-Ще те натиря в пъклото! – разсърдил се господ. – Защо не изпълни божията ми заръка? – понадигнал се от трона си той.

-Понеже, ако бях им казал, целият им живот щеше да мине в броене на дните до умирачката, а не в мисъл за тебе, господи! – измъкнал се хитро дяволът.

Господ се замислил и за пръв път се съгласил с него. Тогава той се отметнал от намерението си и направил човека да не знае смъртния си час и да се надява, че ще умре последен.

Поради което някои хора и до днес поминуват тъй сякаш ще живеят до свършека на света.

КАК СЕ НАДВИВА ЛАМЯ

В едно царство-господарство се появила ламя. Изпояла всичко за ядене и започнала да налита на хората.

Събрали се девет юнаци да й видят сметката. Девет години си точили мечовете да я прободат. Заканвали й се с най-люти думи да я затрият, ала никой не отишъл нито веднъж в джендема да се пребори с нея. Попитали ги защо?

– Защото се ламя най-лесно с уста надвива .. . – отвърнали им юнаците.

ВСЕКИ СИ Е НА СВОЯ СТРАНА

Апостолите Петър и Тадей се скараха веднъж, кой по-рано е влязъл във вярата господня.

-Ти беше търговец и дойде при нас, чак когато усети идващата полза – рече Тадей на Петър.

-Когато аз бях търговец, ти пасеше овце и камилата водеше и теб, и стадата ти. Какво си разбирал ти от вярата Христова?

-Може и да не съм разбирал всичките й тайнства, ала аз тръгнах след него заради десетте божи заповеди, в които е казано всичко. И аз го въз-любих, а ти се отрече от него три пъти, преди да пропеят първи петли! – ядоса се Тадей.

-Не се сърди, но ти беше и си остана само един вардиянин на стада, Тадей – отвърна му Петър.

-А ти пък си остана търговец, какъвто си бил винаги! – напомни му Тадей.

На това място на кавгата им при тях дойде господ.

-Чух всичко! – каза им той. – Ти, Тадей, защо се косиш?

-Кажи ми, боже, кой е по-правият и ти на коя си страна? – попита Тадей.

-Вие сте мои апостоли и вашата свада е срамна за хората! – отвърна му бог. – Вярно е, Петър по-късно дойде, но аз съм ви казвал премного пъти – не времето е важно, а вярата. Защото е казано – последните ще бъдат първи!

-Прости ми, боже, ала не мога да те разбера защо приемаш във вярата присламчилия се търговец, който три пъти се отрече от тебе? – попита Тадей крайно учуден,

-Но пак остана при мене! По-умен е, който изпада в колебание, Тадей – отвърна му господ.

-Боже, а когато утре безбожниците затържествуват и той пак се откаже от тебе, ти ще бъдеш ли още на страната негова?

-Безбожниците са премного, Тадей, а ако той се врече да ги доведе при мене – ще го благославям и негово ще бъде благоволението ми! – отвърна му господ.

-Непонятен си ми, боже! – смая се Тадей. – Аз съм твой и нивга не съм се отричал от тебе. Защо не тачиш мене, а трижди изменника божи?

-Верните са малко, Тадей, и те си остават кажи-речи винаги с мен. За тях аз грижа не бера! Неверниците и безбожниците са многото, поради което все за тях трябва да мисля.

И като рече така, бог тури Петра да пази вратите на рая, а Тадей изпрати на земята да пасе стада.,.,

ПОЛЕЗЕН ЛИ Е ДЯВОЛЪТ

Господ попитал веднъж дявола защо не е съгласен с него.

-Защото, ако бях съгласен с тебе, на света нямаше да има дявол – отвърнал му рогатият.

-Лошо ли щеше да им е на хората без тебе, лукавия сатана? – попитал бог.

-И на хората щеше да бъде лошо без мене, а па тебе – дваж по-лошо! – отговорил дяволът.

-Защо? – учудил се господ.

-Защото без мене ти щеше да направиш човеците еднакви по ум, та ти да си най-умният, понеже измежду еднаквите по ум по-умен не може да има! Освен туй без мене, дявола, нямаше да има ад. С какво тогава щеше да плашиш хората?

-Излиза според думите ти, сквернословецо, че и аз, и хората имаме голяма полза от тебе! – казал му господ.

-Щом хората дяволуват да живеят добре, а ти ги плашиш вечно с мене да ти служат по- усърдно, значи, че и господ, и те имат полза от дявола! Пък и с какво ще обясняваш всякаквата грозота на твоя свят, ако не съм аз, дяволът?

-Млъкни и се махни, словоблудецо рогати!

-Бодат те рогата на моя ум, затуй ме пъдиш, но ти знаеш, че на рогата на ума се крепи целият свят – сега и вовеки! – рекъл дяволът, като се отдалечил от божията десница.

Оттогава светът се крепи на рогата на дявола и страха от господа.

КАМЪК И ГЪРНЕ

Някога господ бил много беден. Имал само една каменлива нивичка и едно гърне да си вари боб, ала преживявал криво-ляво, докато веднъж и той останал гладен, понеже нивката му родила само две зрънца жито.

И замислил се господ как да ги запази до пролетта.

Не посмял да ги посее есента да не би да измръзнат през зимата, а се и колебаел дали да тури зрънцата на топло под някой камък в нивата, или да ги скрие в гърнето си за боб и да си направи друго. Замислил се господ и изпаднал в двоумие, защото не знаел кой е по-силен – камъкът или гърнето.

И решил господ да ги удари едно в друго.

И взел бог камък от нивата си и ударил с него гърнето.

И гърнето се счупило на чирепи, а господ си рекъл:

-Гърнето се строши, понеже го ударих с камъка. Ако бях ударил камъка с гърнето, сигурно щеше да пострада той.

И направил господ друго гърне и замахнал той с него по камъка, ала пак се счупило гърнето.

-Какво ли да сторя по-нататък? – запитал се господ отново. – Видно, камъкът е по-силен, но ако туря и двете зрънца под него, може да остана без нито едно. Не е ли по-разумно да оставя едното?

И господ турил под камъка само едното зрънце, а другото захлупил в гърнето.

И зачакал да мине зимата.

Когато минзухарът се жлътнал, господ погледнал под камъка и в гърнето.

И що да види – под камъка зрънцето измръзнало, само кожицата му се чернее, а онуй в гърнето презимувало живо и здраво.

Тогава господ си рекъл:

-Камъкът може и да счупва гърнето, ала гърнето е по-силно от него, когато трябва да се опази семето.

ГОСПОД ПОУЧАВА СВЕТИ ТРИФОН

Господ рекъл веднъж на развеселения Трифон:

-Казвал съм ти и други път – пиенето оглупява човека, а ти я караш като баща си. Не ставай като него, глупав човек беше баща ти, Трифоне, царство му небесно!

-Умрелите престават да бъдат глупави, господи. Глупави са само живите, а ти си вечен, боже – отвърнал му свети Трифон.

ЗА АМВОНА

В ония отколешни времена, когато господ говорел на хората от амвона, те го слушали прехласнати. Каквото им заръчвал, тозчас го правели, понеже му се и бояли. Ала веднъж господ слязъл от амвона и отишъл при хората, понеже станали недоволни и се разбунили. Заприказвал се бог с тях за недоволството им, но вижда – хората не му се боят вече тъй, както когато им говори от амвона. И даже му казват: „Крив си господи!”.

Размислил се бог защо човеците ту се страхуват, ту не ги е еня от господа. Отишъл при майка си, попитал я:

-Кажи ми, мале, защо съм силен, кога съм на амвона?

| – Защото, сине, когато си там, ти им говориш, а не разговаряш с тях. От амвона ти идва силата!

-А защо съм по-слаб, когато ида между хората? – попитал я господ повторно.

-Понеже тогава ти не им говориш, а разговаряш с тях като с равни. А между равни не можеш да бъдеш по-силен – отвърнала майка му.

Оттогава силата на господа идва от амвона.

ПОЖАЛЕН СТАРЕЦ

Един човек цял живот носил на гърба си жена и деца, а когато челядта му порасла и жена му остаряла, дошла умирачка.

Залежал се човекът – не става. Пренася се вече отвъд, а бабата му не търси цяр да го поцери.

Съседите намерили врач и го довели да свестява стареца.

-Защо не ме потърси по-навреме, бабо? – попитал я той.

-Не исках да те вкарвам в грях, чедо! – отговорила му тя.

-Как така ще вляза в грях? Щях да ти оживя човека! – казал й врачът.

-Лечителю – замолила се бабата, която много обичала своя старец. – Не връщай човека миот онзи свят.

-Защо? – учудил се врачът.

-Защото от онзи свят ти го връщаш на този . . – отвърнала бабата.

ЗА ПЛАТАТА НА ПОПОВЕТЕ

Селяни късали от залъка си да направят храм. Девет години го зидали майстори и три години го изписвал зограф, но накрая божията обител станала прехубава. Само дето се свършили парите и хората едвам събрали за свещеника някой и друг грош, колкото да иззими челядта си. Доживял божият служител да чуе кукувицата и на Великден се замолил да му платят, колкото взема всеки свещеник – зер и той е човек, а и децата му са доста.

-Щом си поп – ще ядеш боб! – казали му първенците на подбив и пак отбили от платата му.

Свещеникът тоз се смаял какво да прави. Не му се щяло да се разпопи, но и децата си не можел да гледа недояли и боси. Принудил се тогава човекът да се залавя за всякаква работа, само и само да си посрещне нуждата. Ходел да служи молебени и да опява мъртъвци в други села, помагал и на касапите за късче месо, а не отказвал и когато го повикат да коси или да жъне. И дърва ходел да бере на по-имущните хора.

Тъй, лека-полека, започнал да връзва двата края, ала с времето от покрива на занемарения храм започнала да се стича вода по стените и по лицата на светиите, а за главяване на клисар никой не искал и да чуе. Черковният двор обрасъл с бъзе и сърбогъзка, а край зида пръкнала коприва.

Като гледал всичкото туй запустение черковно, един стар човек рекъл:

-Когато платата на попа са малко – тежко на попа, ала дваж по-тежко на черквата!

ОЩЕ ЗА ОРЛИТЕ

Един орел живееше в скалите поднебесни заедно със своята орлица. Там отгледаха и своето орле. Когато му израсна опашката, дойде време и то да полети.

-Хайде! – подкани го орелът. – Рипни от скалата право надолу и размахвай крила. Ей така – показа му той и полетя.

С голям страх орлето подскочи от скалата й мигом потъна в синята бездна, ала размаха крила като баща си и за пръв път полетя.

Опиянено и смаяно от чудото, орлето се издигаше в небесния безкрай и за пръв път видя бягащата под него земя.

Орлицата гледаше от скалата как двамата летят, но по някое време орлето започна да лети по- ниско от баща си. Тогава той с крясък го помами към родната скала.

Орелът кацна до орлицата, ала миг след туй орлето се удари в скалата и полетя в бездната.

Орлите мигом полетяха в пропастта, но подхвъркначето им лежеше бездиханно.

-Ти не го ли научи как да кацне? – попита орлицата сломена.

-Орлите трябва да се учат само да летят! – отвърна й орелът мрачно.

Ала с очите си всички видяхме – загиват орлите, които не умеят да кацнат на земята!

ЗАЩО ХОРАТА НЯМАТ ДВА ЖИВОТА

Някога, по опущение божие, дяволът живеел в рая, но веднъж господ му се разсърдил дето се бърка в божиите работи.

-Ти не само приказваш против мене -рекъл му, – но подкокоросваш и хората да не бъдат съгласни с мене и всеки да живее за себе си, а не за господа. Вярно ли е туй, което казвам?

-Истина е! – отговорил му дяволът.

-А защо го вършиш? – попитал господ.

-Защото човеците имат само един живот, но той е толкова кратък, колкото едно мигване. Дай им боже, на хората барем два живота, та единият да бъде за тебе, а другият за тях – замолил се дяволът.

-Единият им живот не ти стига да ги подбуждаш против мене, ами искаш да им дам два живота, та да направляваш и втория. Марш от света ми, сатана! – прогонил го бог. – На кого господ ще бъда аз, щом всеки ще живее както си ще?

-Ще бъдеш господ само на себе си, както е с всеки човек! – отговорил му дяволът.

За тези думи господ го изгонил от рая и не дал два живота на хората, защото, ако им дадел втори живот, и той щял да бъде направляван от дявола.

ЗА МНОГОТО РИЗИ

Един човек излезе на площада и викайки „Слава тебе, господи” и „Осанна”, разкъса дрехите си на парчета.

Тогава хората му рекоха:

-Господ е казал: раздерете сърцето си, а не дрехите! Защо правиш точно обратното?

А човекът им отговори:

-Защото, когато разкъсвам сърцето си, никой не ме забелязва. Ала когато раздирам дрехите си на площада, всички ме виждате и даже господ!

-Ти всеки ден раздираш дрехите си. Откъде, прочее вземаш нови, за да ги разкъсваш? – попитаха го хората.

-Господ дава – отговори той.

Поради което, най-много ризи имат ония, които всеки ден раздират по една за господа.

ЧУДОТО ПРИ КАНА ГАЛИЛЕЙСКА

Когато тръгнаха за сватбата при Кана Галилейска, господ прати да доведат при него свети Трифон.

-Трифоне – рече му той, като останаха сами. – Утре аз трябва да направя едно голямо чудо, като нахраня пет хиляди души с два хляба и три риби. Иди, прочие, на пристанището и купи от хлебарите три хиляди хляба и толкова парчета паламуд. Разцепи рибите на половинки и върху всяка от тях остави по една глава счукан кромид и половин лимон. Хляба нарежете на порязаници, но ги препечете на слаба, а не на пушлива жарава.

-Добре, господи – въздъхна Трифон и си по-мисли: Не казва на ти пари, а казва купи…

-За всеки човек ще трябва и по една кана вино – добави господ. – Вземи от твоето и подредете трапезата през нощта, да не види никой!

По-подир, когато на сватбата благослови двата паламуда и трите хляба да станат колкото са гостите и покани сватбарите да видят чудото на Три- фоновата трапеза, господ каза на светията:

-Трифоне, видя ли какво чудо направих?

„Боже, голям чудотворец си ти, когато други трябва да направят чудото!” – помисли си Трифон, ала на господа рече друго. Каза му:

-Боже, от тебе по-голям чудотворец няма…

ПРИКАЗКА ЗА ЛОЗАРИ

Когато лозето на свети Трифон родило за първи път, светията забелязал, че под доста лози се е проврял и по някой трън. Хем с корените си да умори лозата след време, хем на сянка да седи.

Преди да ги изкорени с мотиката си, Трифон кипнал и попитал Богородица, кой е посял тези тръни в лозето му?

– Господ – отговорила му тя.

Светията въздъхнал, ала не посмял да ги изтреби, защото са от бога турени там.

Оттогава в лозето растат и тръни.

ЗА СЕНКИТЕ

Някога си равноапостолите блестяха с еднаква светлина и даже в летен ден, когато слънцето светеше преобилно, не хвърляха сянка нито на земята, нито един върху друг,

И първоапостолът нямаше сянка. Той само искреше в сияние облян, като всеки най-пръв. Много по-подир равноапостолите забелязаха, че той има сянка. На обед тя се скъсяваше, но сутрин и вечер се удължаваше и ги засенчваше. Затуй те го по-питаха:

-Брате – рекоха му, – защо ти имаш сянка, а ние нямаме?

-Слънцето ми я даде да не изгоря нещо наоколо си – отговори им той. – Благославям ви от днес нататък и вие да имате!

И ги благослови.

И тозчас пред апостолите се появиха сенките им, които накъсяваха на обед, ала сутрин и вечер се удължаваха и падаха върху хората.

Като гледаха как апостолите хвърлят сянка един върху друг, а и как засенчват людете, хората се замолиха на господа:

-Боже – рекоха, – всички те от нас произлязоха, а ние нямаме сенки. Защо ни лишаваш, господи? Дай, боже, и на всекиго от нас по една сянка.

И господ се почуди какво да стори, ала им даде.

Поради което и хората започнаха да се засенчват един друг.

ГОСПОД УЧИ ХОРАТА ,

Едно време свети Йоан Златоуст славеше господа толкова хубаво, че като го слушаха, хората се чудеха как да изразят своята възхита, понеже знаеха само да възклицават. Господ също беше предоволен и поради тази причина най-пръв изръкопляска на свети Йоана, а хората видяха от бога туй нещо и се научиха и те. Ала като се мина доста време, мнозина наченаха да не харесват Йоана.

– Вижте го златоустецът тоз – казваха тия. – Едно ни приказва, а върши обратното.

И туй беше истина, понеже от хубавите думи за бога свети Йоан си иззида палат и прати сина си да се изпедепцва във Вавилон, а жена си изпроводи на бани в Палестина.

И все тъй сладкогласно прославяше господа свети Йоан, но като виждаше как хората не вярват на светията, бог попита майка си:

-Кажи ми, мале, как да запазя вярата от сладкопойни лицемери и безочливи използвачи, които ме славят тъй медоречиво? Дали да подуча хората да ги освиркват, или да им кажа да си шушукат,

когато някой светия обърне похвалата си към мене в любовластие, пари или в друго имане?

-Научи ги и на двете – рече майка му.

И подвоуми се господ, ала накрая направи тъй, че хората да си шушукат зад гърба на користните хвалители, а и да ги освиркват.

И драго беше богу да гледа как людете засрамват преояли се апостоли, или пък изчервяват пред свидетели крадливи светии и лъжливи попове.

Добре, но хората са такива – дадеш ли им нещо заискват и друго, Затуй те рекли веднъж на господа:

-Более, ти който ни научи да шушукаме и освиркваме светии и апостоли, може ли за тебе барем да пошушваме по нещичко?

-Може – позасмял се господ – ала в моите заповеди е казано: не богохулствай!

-Ние само, когато си нещичко крив – ще ти го речем! – казали хората.

-Щом сте си наумили да поучавате и господа – добре, но трябва да видим в кой ден от седмицата да става това – замислил се господ.

-Понеделник, вторник и сряда не може – обадил се свети Йоан Златоуст.

-Защо? – попитал бог.1

-Защото е пред Великден – отвърнал светията.,

-Тогава в четвъртък – съгласил се господ,

– Пак не бива, господи, понеже е велики четвъртък. Подир него пък идва разпети петък, след който възкръсвате, а в събота и неделя е Великден и пак не иде, защото и двата дни са празници – казал златоустият Йоан.

– Излиза, че няма ден за поучение на господа! – учудил се бог. – Но вие потърсете! – поръчал той.

Оттогава людете все търсят подходящ ден да кажат нещо на дяда господа, когато не е прав, ала поради празници още не могат да намерят такъв ден от седмицата, ,