ЛЕГЕНДА ЗА БОГОСЛУЖЕНИЕТО

Знатните и даже царят бяха приятели с художника, докато ги рисуваше по стените на църквата. Сръдни имаше само за това кой на кое място да бъде изографисан – по към иконостаса ли, или по встрани, но иначе хвалеха дарбата на художника, даже понякога пиеха вино с него и приказваха за жени. През пръсти гледаха на похожденията на зографа. Всичко туй направи пришълеца самонадеян и той се подголеми. Помисли се за равен с тях. Веднъж един от първенците, нарисуван като апостол вече в черквата, доведе осела си и заръча да изографиса магарето му като светец с нимба около главата. „Щом тези и тези са светци, то моят осел е дваж по светец” – рече му, – поне свещи не краде и не обира грошовете от паниците на просяците!”

Доводите бяха убедителни, ала зографът не искаше чак дотам да кепази четката си и отказа да изобрази магарето като светия, поради което се скараха.

-Прекалявате! – рече художникът – аз ви рисувам по-хубави и по-добри, дори светии ви правя с надежда дано нявга станете такива, а вие искате да се качите на главата ми.

-Лъжеш – отвърна му апостолът – ти ни рисуваш не да станем по-добри, а за пари! Парите са по-силни и от тебе, и от приказките ти!

-Вярно е, парите ми трябват, както и на вас, ала само с пари светия се не става! Трябва художник да ви нарисува такива – упорствуваше зографът.

-На вас това ви е занаятът!

-На нас това ни е силата – каза художникът.

-Може и тъй да е – подхвана го апостолът – но тази сила вече не е твоя. Ти ни я продаде, ние я купихме и сега ние сме силните, а ти си слаб. Сега от иконите ние ще оживеем и след смъртта си, а ти ще умреш.

-Вие май повярвахте, че сте такива, каквито ви изрисувах, ала аз съм жив свидетел, че не сте! – не се даваше пришълецът.

-Ти ще си отидеш от света и тези, които идват ще повярват, че ние сме били светците!

-Но аз мога да остържа стените и да подпаля тая черква – закани се художникът.

На това място от спора знатният апостол повика други знатни и те всички единогласно казаха, че пришълецът има болни нерви. Дадоха му доста пари и го проводиха да се лекува в друго царство. Ала зографът пропи всичко що имаше и като нямаше повече за пропиване загуби свян и сядаше край масите на съвсем непознати да го черпят.

Тъй се намери между други двама пройдохи и винопийци, та станаха дружина. Понякога кога с малки, кога с големи преувеличения, разказваха живота си. Единият твърдеше, че може да запише на книга гласа на всяка птица и човек, а другият казваше:

-Туй нищо не е. Моето е по-голямо умение! – И се кълнеше, че може да съчини псалм и похвала за всичко. И за детеубийци даже. Знаел, че от всичко на света хората са най-жадни за похвала. Затуй съчинявал н живеел само от похвали.

Зографът пък им разказа как изписал черквата, какви пари взел и как се любят жени на светии, Не скри и за оня, дето искаше да нарисува осела му като светия. Тримата се смяха, пиха много и накрая решиха иконописецът да ги заведе да видят черквата. Ала когато отидоха, светците се държаха студено със зографа, понеже не им трябваше вече.

Подържаха гладни и на слабо вино и другите двама побратими. Чак подир туй за нищо пари, апостолите и светците спазариха единият да напише похвала и псалм за тях и за господа, а другият да им пригоди музика, та да могат похвалите да се пеят от всички. Зографът се понатъжи, че не го търсят вече за нищо и си пусна брада. Побратимите му и те си пуснаха, а художникът преживяваше покрай тях. След време всичко беше готово. За по-голяма тържественост, а и за забавление, тримата си ушиха дълги дрехи, досущ като на сегашните свещеници. И една празнична сутрин, когато младият съботен ден надникна в изографисаната черква, поетът и композиторът запяха пред възбудените миряни тържествена литургия за бога, апостолите и светците. Тези, последните, слушаха, изпълнени с голяма почит към себе си, а зографът, държеше исото. Пееха унесено и красиво служеха литургията.

Тъй, от тях тримата, за пръв път на земята, се роди богослужението, което после тръгна по целия свят. . .