ДЯВОЛСКО ОГЛЕДАЛО

ХРИСТО ПЕЛИТЕВ

ДЯВОЛСКО ОГЛЕДАЛО

307

ИЛЮСТРАЦИИ ОТ ГЕОРГИ ЧАУШОВ

ИЗДАНИЕ НА В. .СТЪРШЕЛ”, СОФИЯ, 1982 г.

ПРОТЕСТ

В тази своя книжка известният враг на хората и животните, криещ се под името ХРИСТО ПЕЛИТЕВ (който не го познава, може да го види на приложената скица), продължава да върши своето клеветническо дело. И, наистина, какво друго освен клевета, е да наречеш почтени държавни и обществени служители гарвани, само защото са се размножили и подяждат (според думите на автора) труда на орачите и сеячите! А само гарвани ли са за Пелитев насядалите по един или друг начин на щедрата държавна трапеза? Той ги нарича още ту лисици, ту петли, ту зайци и лъвове, ту дяволи, ту светии и равноапостоли. Време е вече на тази Пелитева дейност да бъде сложен край, животните да си отидат в гората или в зоологическата градина, където им е мястото, а хората да бъдат оставени най-после на мира, защото и те имат нерви. В противен случай ще се постъпи, както е указано в приказката „За сребърниците” (поместена на страница 26-та в книжката). Ще се намери някой, който да вземе въпросните сребърници, а последиците от това са много добре известни от дългата и поучителна история на човечеството.

От пострадалите

(Следват около стотина съвсем нечетливи подписа)

ЗА РАБОТАТА

Някога си един много хвалил господа за света, от него направен, и за разумната му уредба.

-Боже – казал, – ти си единствен! Като тебе господ не е имало и няма да има!

С хубави думи и много поклони излъгал господа и бог му повярвал. Дал му и една работа за свършване. Той и нея хвалил като господа и със сладки думи я лъгал, че ще я свърши.

-Тъй ще те изработя – казал й той, – както ни една работа не е работена, откакто свят светува.

Добре, но работата не вярва на думите на никого и останала несвършена, ала и неизлъгана.

Още оттогава и господ може да бъде излъган,

ала ,работата – никога! Тя трябва да се свърши.

ЗА ТОМА НЕВЕРНИ

В началото, когато беше още млад, господ имаше само двама свещеници. Единият бе много набожен и силно вярваше на господа, а другият – казваше се Тома – не го тачеше твърде. Поради тази причина двамата често се караха и Иеремия – тъй се викаше другият свещеник – понявга казваше:

-Ще те обадя на господа, че не вярваш в него, Тома!

-Той знае – отвръщаше му Тома.

-Хляба му ядеш и пак не ричаш добра дума за него!

-В хляба по вярвам, отколкото в господа – казваше Тома.

И верният богу Иеремия много се чудеше защо господ търпи неверния Тома.

Мина се ни много, ни малко време, и господ направи Тома първосвещеник в Ханаан, а Иеремия си остана обикновен свещеник.

-Защо, о, боже, ме тъй пренебрегваш? – рече му Иеремия нажален.

-Ти си вярващ, Иеремия – отвърна му бог, – а той трябваше да ми повярва… затуй направих така – отвърна му господ.

Още оттогава вярващите не са толкова голяма грижа на господа, колкото невярващите, поради което е произлязла и притчата за неверния Тома.

ЗА ЧУДЕСАТА

Когато господ завършваше Вселената, беше шестата утрин. Той угаси звездите, запали слънцето да вижда по-добре и се загледа надолу към земята.

И много се зарадва господ, като съзря птици да летят в небесата, риби да плуват из водите и зверове да бродят из горите. Тогава си рече:

-Хубав стана светът, от мене направен!

Като чу думите господни, тозчас при бога се яви свети Илия:

-Боже – рече му той. – Ти направи най-голямото чудо! Цяла вселена сътвори. Нека пусна гръмотевиците да потрещят по небето – замоли се светията, – да види и чуе цялата земя какво си направил.

-Недей, Илия! – рече господ. – Шумът не е за големите чудеса – каза той и се залови да доискусурява Вселената.

Още оттогава се знае: шумът е даден да се дига, когато се вършат малки чудеса, защото големите нямат нужда от него.

ЗА РЪЦЕТЕ

Някога си, много отколе, хората видели един да ръкопляска и се учудили доста, защото за пръв път виждали такова нещо.

-Нали ръцете са дадени на човека да работи, ти защо ръкопляскаш с тях? – попитали го те.

-Защото, когато работя, изкарвам по-малко хляб с тях – отвърнал им запитаният.

Още оттогава един из друг хората се научили да ръкопляскат.

И аз се научих от тях.

ЗА СЪГЛАСНИТЕ ХОРА

Измежду всички хора на земята Христос най обичаше съгласните с него, защото не го тревожеха никак и го радваха премного. Добре, ала когато приковаха дланите му с гвоздеи на кръста, той видя, че съгласните с него са там и се усмихват.

И заплака горко, а майка му го попита:

-Защо плачеш, сине божий?

И Христос и отговори:

-Защото съгласните са съгласни на всичко, мале!

И Богородица разбра сина си.

Още оттогава, който днес тачи само съгласните с него – утре ще ги види да се радват на разпъването му.

ЛИСИЦА И ПЕТЕЛ

Лисицата веднъж отнесла в дупката си един петел и тъй му рекла:

-Какви ли не приказки приказват хората за мене! Ако ги слушаш, ще излезе, че само лисиците ядат кокошки, а туй, че хората ги оскубват до една – не се приказва! Всички тенджери за кокошките са купени. Кажи, не е ли тъй?

-Така е! – отвърнал петелът ни жив, ни умрял.

-Виждам, че си загуби ума, откакто те отвлякох от курника, ала аз не съм те донесла тука да те ям. Искам да ми станеш служител – бива ли?

-На всякаква служба съм съгласен! – отговорил петелът, да спаси живота си.

-Нищо повече от тебе няма да искам, освен да пееш! – казала лисицата. – Ще кукуригаш на дупката ми силно сутрин, обед и вечер, че хората, като рекли, петел не пее на лисича дупка – нож забиват в сърцето ми! Пей да чуят, че не е тъй! За парите няма да се циганя.

И петелът, що да прави – останал при лисицата. На кукуригачето му се отзовавали други петли и кокошки. Кокошките идвали да видят що за петел е, а петлите искали да се преборят с него. Лисицата им виждала сметката пред очите на своя служител, ала той си оставал при нея, защото тя го била завързала за крака с една хубава заплата.

Още оттогава петли пеят и на лисича дупка.

ДЯВОЛСКО ОГЛЕДАЛО

Веднъж „господ поръчал на един майстор да му направи огледало. Искал бог, преди да слезе при хората, да се погледне в него, зер господ е, не може да се яви при народа как да е.

Майсторът направил огледалото и го донесъл. Било хубаво огледало – щом се погледнеш в него, виждаш се такъв, какъвто си.

Господ благодарил на човека и го изпратил да си върви. Щом оня си заминал, бог веднага взел огледалото и надзърнал в него. Оттам го погледнал стар човек с побеляла коса и бяла като сняг брада.

Господ не се харесал никак. Повикал човека, казал му:

– Туй огледало е лъжливо. Господ не старее никога, а виж как ме показва!

Човекът надникнал и рекъл:

-Досущ такъв си, господи, и в очите ми си същият, като в огледалото. Туй огледало показва оня, който се оглежда в него, съвсем такъв, какъвто е!

Господ казал на човека да си върви и повикал дявола. Разправил му цялата работа.

-За човеци огледалото може да е добро – казал му рогатият, – но ти си бог, а за господа трябва друго огледало! – рекъл той.

И дяволът направил такова огледало на господа, че щом надникне в него, да се вижда такъв, какъвто му се иска да бъде.

Още оттогава господ се оглежда в огледалото на дявола.

НЕ ВЛИЗАЙ В КОЖАТА НА ЗМИЯТА

Кой знае как един човек се напъхал в кожата на змията. Тя се била съблякла в един трън и човекът искал да й влезе в положението, затуй се намъкнал в съблеклото й. Да види прави ли са хората, като я убиват, и таралежът, като я яде.

Още щом започнал да се пъха в кожата й, човекът засъскал и езикът му се раздвоил, а когато съвсем влязъл в змийското съблекло, той изведнъж взел да пълзи, да се провира между хората и да дебне да клъвне някого в очите.

Повлякъл се подир един овчар – искал да го клъцне между веждите, задето варди с тояга овцете си от змии.

Добре, ала овчарят го усетил и така го изребрил с тоягата си, че оня викнал да плаче и се моли да го остави жив, понеже не е змия, а човек, влязъл в положението й да я разбере.

-Аз съм брат ти, не виждаш ли, брате? – замолил се човекът.

-И брат да си ми, не влизай в змийска кожа – рекъл овчарят и го пребил с тоягата си.

Още оттогава, който влиза в положението на змията, нека не се сърди на тоягата.

ЛЪВЪТ Е ПО СЛАБ

След много страхове човекът най-сетне се пребори с лъва и го повали. Той опря копие до сърцето му и рече:

-Какво ще направиш, ако ти подаря живота?

-Ще ти кажа една голяма истина! – отговори победеният.

-Да чуя! – повели човекът.

-Ние, лъвовете, не сме толкова страшни, не се плаши от нас! Бой се повече от страха си! – рече лъвът.

Човекът се позамисли и пусна лъва да си върви.

Още оттогава страхът е по-силен от лъв и затуй побеждава човека, когато и лъвът не може.

ЗА ОРЕОЛА

Веднъж, когато Богородица миеше косите си, Исус премери ореола й и много се хареса. Прочее, тъй се яви той с ореола на майка си пред другите светии и апостоли и рече им тогава:

-Бог ме изпраща при вас да озарявам пътя ви, който е тъмен и от бога преграден. Той запали този светлик около главата ми да ви светя. Да тръгваме, прочее, а който изостане, нека се лута сам из пропастите многозъби и горите тилилейски.

Тъй рече Христос, ала не всички тръгнаха след него. Мнозина светии и апостоли изоставаха по кръстопътищата, обираха закъснели пътници, а и на слепия просяк в паницата бъркаха последния му грош да вземат.

И нямаха никаква срама, защото бяха видели господа да открадва ореол и хич не ги бе еня какво той ще им каже.

ЗА ЦВЕТЯТА

Когато настана големият потоп и всичко живо започна да гине, господ спаси по една жена и по един мъж от всеки народ и ги заведе в Ноевия ковчег да са на сигурно място.

За всеки случай господ взе и издънки от всеки народ и ги посади в градината си, та ако стане нужда да се насели земята отново с хора – да не ги прави пак от глина.

Добре, ала Ной изплува на другия край на света и стовари там оцелелите, след което те пак се размножиха като тревите.

Тогава господ взе семена от издънките човешки, благослови ги и рече, казвайки:

– Хора бяхте – цветя станете!

И ги хвърли срещу вятъра да ги посее.

Така по цялата земя поникнаха и нацъфтяха всякакви цветя – бели, жълти, черни и най-вече шарени.

Още оттогава цветята са човеци, от бога изпратени и от вятъра донесени на земята, да се знае какви бои народ е имало по света, ако, не дай боже, някой ги изтреби или те сами се затрият…

ЗА ГАРВАНИТЕ

Някога си гарванът бил бял като кокиче, ала постъпил божи служител, покалугерил се и като облякъл расото, станал черен. Господ го обичал заради послушанието му: където го прати – там отива, каквото му каже – туй нрави.

Проводил го бог и при човеците да гледа какви семена сеят, че то семена има всякакви. Искал да знае от кое по колко са посели, защото хората обичат да поскрият и да поизлъжат.

Вървял гарванът след сеячите, опитвал семената им, а вечер казвал на господа какво е видял през деня. Поживял си сгодно някоя и друга година, па поискал от господа да направи тъй, че гарваните да станат повече, защото по земята има много сеячи.

И господ направил туй, което гарванът поискал.

Угарите почернели от гарвани. Орачите орат, сеячите сеят, а гарваните крачат след тях и опитват семената. Харесала им тази работа на гарваните, усладила им се службата при бога и така се наплодили, че веднъж изкълвали всичко и дошла гладна година. Огладнял тогава и господ, а майка му рекла:

– Гарваните трябва да са по-малко от зърната, сине.

Още оттогава господ все мисли как гарваните да станат по-малко, защото те може и да са добри служители, ала когато са много, изяждат и онуй, което е за бога отредено.

ЗА ТЪПАНА

Апостолите Петър и Павел се оплакаха веднъж на господа, че малко хора се кръщават в Христовата вяра.

-Ето, виж, по цял ден бием тъпана и ги каним да се похристиенчат, но малцина идват. Научи ни, господи, какво да направим – замолиха се двамата.

А господ им рече:

-Не бийте толкова силно тъпана, че сте християни, защото той заглушава вярата на людете в мене. По-добре сторете нещо добро на хората, ала без тъпани, тихо, и господ да не чуе!

И послушаха двамата апостоли господа.

И си измайсториха медни тръби йерихонски.

И засвириха с техния меден глас, а тъпанът оставиха по-настрани.

Тогава в Христовата вяра започнаха да се кръщават доста повече хора.

ОРЕЛ И СЛАВЕИ

Един славей пееше тъй хубаво, че хората се просълзяваха, като го слушаха. Добре, ала случи се веднъж гладна година и за славея. Не се родиха ни мушици в гората, ни скакалци в тревата. И остана славеят гладен. Тогава той се спазари с орела да пее при него и тъй да изкарва прехраната си.

-Само че внимавай! – рече му орелът. – Ако не ми харесва песента ти, ще те изям.

-Аз пея тъй хубаво, че хората се просълзяват, когато ме слушат – похвали се славеят.

-Ти пееш тъй хубаво за славейката си, но сега аз искам да пееш за мене! Орела искам да славиш, иначе, казах! Хайде да чуя какво ще излезе.

Славеят се поуплаши, но събра силици и запя колкото може. Всички хора го слушаха, ала чуват – това не е онзи славей и песента му не е онази песен. Напъва се славейко да хвали орела, загдето му дава прехрана, ала като гледа птичата перушина в гнездото му, похвалата не се събира в песента и излиза фалшива от езика му слаеев.

– Стига толкова! – спря го орелът. – Няма да те изям. И ще те пусна да си вървиш, но трябва да възпееш този случай! Изпей ми една песен за моето великодушие! – каза му той накрая.

Разтрепера се славеят, напъва гласец, но песен за великодушието на орлите не излиза от сърцето му.

Орелът послуша нескопосаните трели, послуша ги, па го изяде – да не чуват другите птици такава жалка песен за орлите.

Още оттогава славеят пее хубаво само когато пее за славейката и децата си.

ЗА ЩУРЦИТЕ И СЛАВЕИТЕ

Някога си божията майка постилала на господа облаци, завивала го с облаци, а възглавницата му и тя била облак. Добре, ала има нощи, когато и господ не може да спи. Върти се в леглото си и ту възглавницата му корава, ту завивките го натискат или пък постелката му неравна.

Оплакал се веднъж гопод на майка си, попитал я дали да смени леглото си.

-Недей рекла майка-му, – леглото не е виновно за съня ти. Ти не можеш да заспиш от хората, защото не вярват, Размислиш се и не можеш да мигнеш.

-Не само хората, мале, и апостолите и светиите не вярват в името господне! – казал й бог.

-Каквито са хората, такива са и светиите им -рекла майка му. – Лъжат и крадат и за умрелите.

-Не мога да търпя туй нещо, мале, нито да го променя – доверил се господ на майка си.

-Ти недей гледа какво вършат! – посъветвала го тя.

-Как да не гледам, като е пред очите ми?

-Слушай какво ща ти кажа – рекла майка му. – Създай щурци, а подир тях направи и славеи. Вечер, когато легнеш, щурците ще те унасят да заспиш, а сутрин славеите ще те будят. Тъй цяла нощ ще спиш и няма да виждаш какво правят апостолите и светиите – научила го божията майка.

И бог послушал майка си. Създал щурците и славеите и оттогава всяка нощ спи в облаците, а ония си правят каквото си щат.

ЗА РУЧЕИТЕ

Някога си отколе планините били голи като ня-нка – не растяло по тях ни дърво, ни трън, ни тревица някаква. Само камъни ги покривали и те се пукали от студ и пек. Като ги гледал, господ ги пожалил и веднъж им рекъл:

-С гори зелени ще ви покрия, да се чудят и маят хората и дивеч всякакъв ще пусна из тях, ако ме признаете за ваш господ. Бива ли? – попитал ги той.

Планините си замълчали и господ помислил, че са съгласни, но не знаят какво е туй да имат господ и затова не му отговарят.

И като искаше да ги учуди и смае, господ направи каквото каза.

Най-напред в планините вкаменени и пусти поникнаха тревите, по-подир из тях се разшаваха всякакви животни, а когато пораснаха и горите – птиците ги напълниха с цвъртеж.

И тогава господ пак попита:

-Приемате ли ме за господ?

Ала планините мълчаха и господ чу само ехото на гласа си.

– Затуй ли ви духнах душа – да-мълчите?! – ядоса се бог и изпрати сланата да ги ослани. И сланата ги ослани.

И господ за трети път им рече своето питане, но те не му отвърнаха.

Тогава подир сланата бог изпрати сняг да ги снежи и мраз да ги мрази, а когато и с туй не ги склони да го признаят, господ начена да бие планините с камшик от светкавици направен.

Планините застенаха, заохкаха и заплакака и по бузите им потекоха сълзи.

Прочее, тъй са произлезли ручеите и потоците. От тях всички пият вода и затуй между хората има безбожници.

ОРЕХ И ВЪРБА

Върбата рекла на ореха:

-Блазе ти, съседе, колко плод ти е дал господ и все в черупки закътан, а мене бог не ме благослови да раждам. Тъй си останах бездетна.

-Не ме облазявай, съседке – отвърнал й орехът. – Заради моите орехи с пръти ме бият, да ги обрулят, а тебе те никой за нищо не дири.

-Не си прав и ти, съседе – възроптала върбата. – На Връбница мене пък за свирки-пищялки ме режат.

-Какви са тези свирки-пищялки? – попитал я орехът.

-Такива, дето прославят господа – отвърнала върбата.

Още оттогава, който орех ражда, брулят го с пръти, а от върбата, дето нищо не ражда – правят свирки за прослава на господа.

БЕДНИЯТ ЙОВ

Бедният Йов заспа веднъж на възглавница от камък и сънува страшен сън.

Той видя златна стълба, единият край на която опираше земята, а другият – небето.

На най-горното стъпало седеше бог, в сияние облян, а по другите стъпала се разминаваха светии и арахангели. Едни слизаха надолу, други се качваха при бога да получат някоя заръка.

И видя бедният Нов – качват се боси, а слизат със златни чехли обути.

Стълбата светеше, като от лъчи направена и Йову се стори, че господ го вика да иде при него.

И тръгна Йов към господа, ала колкото повече го приближаваше, толкова повече стълбата се вдигаше в небето. Най-подире, когато, изнурен, дойде при нея, Йов съгледа, че стълбата не опира земята. Тя висеше високо, в облаците даже и отдолу човек не можеше да се покачи никога.

Тогава йов рече на господа:

– Боже, защо ме зовеш при себе си, като знаеш, че не може човек да се качи по стълба, която не опира на земята?

Ала господ не му отговори нищо и бедният Йов не можа да се покачи по златната стълба в небето. Остана си на земята.

Затуй на небето няма беден йов.

ЗА ЗАЕШКАТА УСТНА

Веднъж лъвът повели да се съберат всички животни на лъвската поляна.

И всички животни се събраха веднага.

-Къде е заекът? – попита лъвът.

-Отказа да се яви! – обади се лисицата.

-Да се доведе под стража! – заповяда лъвът.

Докараха заека вързан.

-Ти защо не дойде веднага, когато повелих?

-Защото не ме е страх от тебе! – отговори му заекът.

Всички животни изтръпнаха от заешката дързост.

-Как така не те е страх?! – удиви се лъвът. – Мечката и тигърът треперят от мене, хиената и вълкът загубват ума си, като ме видят, а ти …

-На тях им е лесно да се боят от лъва – прекъсна го заекът – и затова го правят.

– Защо да им е лесно? – учудваше се все повече лъвът.

– Защото имат всичко – рече заекът. – Лесно е да се боиш от лъва и от господа даже, когато си осигурен, а аз какво имам – един животец. Вземи го като искаш, не мога да те спра.

Лъвът гледаше заяка смаян и възхитен.

-Живей – рече му той – и дай да те целуна за умните думи.

И лъвът целуна заека пред всички. Добре, но след целувката на заека се пукна горната устна.

Още от тогава горната устна на зайците е разцепена, ала те право казват: най се боят от лъва онези, които имат всичко.

ЗА КЪРПИКОЖУХА

Богородица поиска от господа да създаде жълтия и синия минзухар и той ги създаде.

Пролет божията майка запалва по поляните свещите на жълтия минзухар, а рано есен на негово място се полюшва синият. Да се види кога идва пролетта и кога е дошла есента.

Синият минзухар хората нарекоха кърпикожух – да знае народът – зима иде, кърпи си кожуха! Ала тук-таме измежду синия кърпикожух има и бял. Това е, защото човек бива да има два

кожуха – един бял за гости и един за всеки ден.

И господ има два кожуха като някои. И той ги кърпи есен, макар да е бог.

Прочее, бог създаде жълтия и синия минзухар да подсеща хората, че от пролет до есен има време колкото едно мигване, а пък тогава трябва да се свърши всичко, защото туй е то – целият живот.

ЗА СРЕБЪРНИЦИТЕ

И стори господ много чудеса, ала юдеите пак се съмняваха в него, понеже бяха сънародници. Тогава бог реши да разпъне сина си Христос, а след туй да го възкреси – дано му повярват.

И много мисли бог как да го направи. Попита и Богородица, но тя само плачеше и не му отвърна нищо. Тогава господ издяла кръст от дърво, а малко по-подир отчупи един нокът злато от ореола си и го пусна в пахар, с вода напълнен. Златото изсъска и по желание господне стана сребро.

Прочее, от туй сребро господ направи сребърниците, които получи Юда – най-добрият приятел на Христа, да го предаде на смърт.

Защото без Юда няма разпятие, ни възкресение.

Още оттогава сребърниците се правят от ореола на господа, а измежду най-близките ни приятели има човек, който ще ги вземе. Ние го познаваме, ала не знаем кой е. Един господ го знае.

КАК ПРОИЗЛЯЗЪЛ СЕЛЯНИНЪТ

Едно време хората се хранели с треви и корени. Жито имал само господ, ала не го давал на

никого. Хората много се молели богу да им даде макар едно зрънце, но той им отказвал:

-Ако ви дам, ще се роди клас. От него ще ороните много зърна и след време ще посеете цялата земя. Всички ще се юрнете да жънете, да вършеете, да мелите брашно и ще забравите господа! – рекъл им бог.

-Ще оставим много дни за празници и ще те почитаме с големи хлябове и всякакви гозби, в

златни паници поднесени – обещавали хората, – ти ни дай само едно зрънце.

-Господ, който е само в празник почитан, не е господ! Няма да дам зрънце никому! – не се

съгласил бог.

Тогава един човек извардил кога господ спи,скрил едно зрънце под езика си и се заизмъквал заднем към своята нива.

-Стой, крадецо нещастен! Ще те прокълна! – забелязал човека господ.

Но онзи не спрял. Да не му вземе зрънцето бог, той скрил главата си в хралупата на едно дърво, а иначе се виждал целият.

Тогава господ изпълнил заканата си и тъй го проклел:

-Дорде си жив, само главата ти да е скрита! Всичко друго твое да е на открито! Сняг и дъжд да го вали и град да го бие! Ветрове да го сушат и суши да го изпиват. А гладните хляб от теб да чакат!

Било лош ден и клетвата стигнала човека.

Тъй произлязъл първият селянин.

Още оттогава той живее с онуй, което открадне от господа…

ЗА ВЕЧНОТО ЛЯТО

Когато господ ги изпъди от рая, Адам и Ева гладуваха и студуваха доста, понеже Адам още не знаеше да оре и сее, а Ева не бе се научила да тъче на стан.

Но като ги видя самички и безпомощни, бог ги пожали и изпрати при тях вечното лято – да им е топло и сгодно. Пусна в реките много риба и препълни горите наоколо с животни всякакви, а накрая стори тъй, че и хляб да се ражда по дърветата, които нарече хлебни.

И заживяха Адам и Ева, пръст не помръдвайки, понеже всичко си имаха от бога дадено.

Ала имането, с труд неспечелено, омръзва човеку по-бързо от немането и затуй Ева рече веднъж на Адам:

– Господ прави рай на земята, та дано забравим как ни изгони отгоре.

-Каквото и да стори, никога няма да забравя рая небесен – отвърна Адам.

-Той иска да му простим и пак да го славим, както на небето всички го славят – рече му Ева.

-За нищо на света – каза Адам. – За мене той вече господ не е, щом двама ни изгони от рая за една ябълка.

-Ще си потърсим друг господ, по-добър и щедър – изрече Ева в яда си.

-И ще намерим. Стига сме се плашили от господ на нази подобен – съгласи се с нея Адам.

Но щом изрече тези думи, над главите на Адам и Ева заваля белият сняг и вечното лято си отиде, а заедно с него и дърветата хлебни.

И останаха Адам и Ева сами да изкарват през зимата своя хляб горчив и нелесен.

Защото господ търпи хората, когато не работят И ги пожалва даже, ала си взема вечното лято и дърветата хлебни, щом кажат лоша дума за него.

ЗА ВЕРИГИТЕ

Апостолите попитаха веднъж господа кои са най-яките вериги, за човека създадени.

-Железните не са най-яки – отвърна им господ, – защото дойде ли време, окованите ги строшават с юмруци и с песни ги разкъсват, като конци.

-А веригите златни не са ли най-яки, боже? – попитаха повторно апостолите.

-И те не са най-яките – отговори им господ, – понеже премного хора не можеш ги хвана в златни вериги.

-Кои са тогава от златните по-яки? – попитаха пак сеячите господни.

-Да знаете – рече им господ, – най-яки вериги са тия, дето хората ги носят вътре в себе си..

Още оттогава сеячите господни преусърдно сеят вериги в умовете и сърцата на хората, защото ги господ така научи.

КОЕ ОСКВЕРНЯВА ЧОВЕКА

Апостол Петър залови веднъж други двама апостоли да крадат от светото причастие и каза на бога:

-Боже, те го продават на пазара с подставени хора и делят добре. Издигнаха си къщи големи и ги напълниха догоре с всичко най-търсено, ала хората много говорят. Затуй дадох ухо на приказките и хванах крадците на място. Научи ме, господи, какво да правя?

-Кажи ми, Петре, какво са приказвали по-рано за господа и какво говорят сега за него заподозрените? – попита бог апостол Петра.

-От устата им ти си бил всякога славен с най- хубави думи, господи, но те се оскверниха, понеже са заловени със светото причастие да търгуват.

-Туй още нищо не е – каза му господ, – защото, знайно е, не осквернява човека това, което влиза в устата му, а онова, което излиза от нея..

И Петър разбра господа.

И пусна апостолите да си ходят, без да им каже нищо, ала хората си рекоха:

-По-важно е кого славиш, нежели какво вършиш.

ЗА ТАРАЛЕЖА

Когато господ изнамери болестите и започна да наказва хората с тях, тези, последните, заговориха много хубаво за господа. Толкова хвалебствени приказки излизаха от устата им за него, че накрая бог се усъмни – от сърце ли приказват, или от корист някаква. Защото, докато не им пращаше наказания, не го хвалеха твърде.

И реши бог да претегли хората и думите им на везните господни.

И тури господ в едното блюдо думите хвалебствени, а в другото – човеците.

И стана тъй, както господ малко очакваше. Везните не се изравниха, защото блюдото с думите се вдигна нагоре като съвсем празно.

И рече господ на хората ядосан:

– Хвалете ме, ала имайте мяра, че хвалба без мяра на хула се превръща.

И тогава господ създаде таралежа – да се намира такъв човек, който да му рича насрещни думи.

И таралежът не мълчеше на господа никак. Може и да прекаляваше, ала наприказва такива думи за кусурите господни, че бог реши и тях да претегли на везните. Сложи в едното блюдо хорските думи хвалебствени, а в другото – таралежовите.

И пак стана тъй, както господ не очакваше твърде. Блюдата на везните поиграха надолу, нагоре и накрая се окантариха. По равно тежаха укорът и хвалбата.

И рече си тогава господ: „Излезе, че съм колкото добър, толкова и лош.”

И прати таралежа да се скита из горите. Даде му бодли да го пазят от змията и лисицата, ала му отне гласа и го остави ням, да не може да разкаже на никого какъв е господ.

ЗА РАВНОАПОСТОЛИТЕ

Апостолите Христови бяха орачи, лозари, моряци, а имаше от тях търговци и с други поминък. И докато ги гонеха, затваряха и прокуждаха, те бяха едно като петте пръста на ръката божия. Ала вярата Христова победи и всеки апостол започна да пресмята какво е дал за делото божие и много апостоли се скараха, доста се намразиха, а останалите ги укоряваха и искаха да бъде, както е било, но не би! Господ ги бе направил всичките равноапостоли, ала било поради възраст или заслуги някакви всеки от тях искаше да стане първи апостол и с туй да се издигне над равните си. Добре, но господ забеляза боричкането и рече на всички:

– Всекиму от вас се иска да бъде първи апостол, ала измежду равните първи не бива да има! Затуй аз ви благославям от днес нататък всички да станете първоапостоли, ала първи апостол да няма, защото аз съм този.

Туй било отколе, но още оттогава равноапостолите все се надскачат помежду си кой да стане първи апостол, ала бог не дава мястото си никому, поради което е и господ на всички.

ЧОВЕКЪТ Е ПО-ГОЛЯМ

Господ се оплакал веднъж на майка си От хората.

-Аз ги създадох – рекъл й, – а от мене за повече се имат! Хвалят ме в очите, а зад гърба ми казват: „И без него ще поминем!” Ами аз не мога ли да помина без тях, мале?

-Не можеш, сине! – отвърнала майка му, – те по могат.

-Защо, мале? – попитал я господ.

-Защото на кого ще си господ ако ги няма хората? – рекла майка му и той се замислил.

Още оттогава човекът е по-голям от господа, защото може и без него, ала бог не може без хората, понеже няма над кого да богува.

ЗА МЕЧА

Някога си, много отколе, един човек вдигна меч над главата на друг човек, ала братът на застрашения тутакси отсече ръката на оня.

Още оттогава за ръката, която държи меч над главите на другите, всякога се намира меч…

Поради което, прочее, сме живи.

ЗА СТОЛЧЕТО

Когато завърши света, господ много се умори. Поиска му се да седне, ала нямаше на какво. Тогава той си издяла столче, седна на него и от него управляваше Вселената.

Още оттогава много царе и велможи сядат на столчето господне, като се надяват то да ги направи богове, забравяйки, прочее, че господ прави престола, а не престолът – господа.

ЗАЩО ЧОВЕК ПРОХОЖДА ПО КЪСНО

Някога си, много отколе, на земята нямало ни човек, ни господ. Само животни, птици и риби имало всякакви, а човекът и господ се появили по-подир. Родила ги божията майка в един и същи ден, защото били близнаци. Най-напред добила човека, а подир него се намерил и господ. Щом се родили, двамата веднага се хванали за полата на майка

си и още в същия ден проходили. Божията майка им дала да сучат и ги пуснала да си играят. По-подир, когато пораснали големи момчета, човекът и господ започнали да се боричкат и надбягват.

И гледа майка им – човекът по-силен от господа става и по-бързо от него ходи, защото пръв се

родил.

Тогава божията майка се замислила какво да прави. Ако остави близнаците си така, от боричка-

не на борба и бой ще го ударят и света на две ще искат да разделят, а господ трябва да е един и светът – негов да е.

Почудила се какво да прави божията майка, ала глас от небето й рекъл.

-Нека се борят, да видим какво ще стане. Ти само отслаби храната на човека. На господа давай повече да яде.

-Не мога тъй – отвърнала майка им, – под едно сърце съм ги носила, майка съм и на двамата, а и в една паница ядат.

-Щом ти не можеш, аз ще го направя – казал гласът от небето.

И тозчас на земята се появили болестите, жената и смъртта, да отслабят човека – по-силен господ да стане!

Добре, ала човекът и жената се обикнали, започнали да раждат деца и тъй надделявали на господа и смъртта.

Като видял туй нещо, Саваот рекъл:

-Отсега нататък всичко живо, щом се роди, веднага да прохожда и за година да порасне. Само човек след годинка да пристъпва и чак след двайсет да пораства.

Било лош час и думите му се сбъднали.

Прочее, затуй човек прохожда по-късно от всичко живо, да не би да настигне господа.

СВЕТИ ИЛИЯ СЕ НАДБЯГВА

Веднъж светиите и Апостолите се надбягваха с конете си кой пръв да пристигне при господа. Преднина вземаше ту един, ту друг светия, ала най- бърза бе кобилата на свети Илия. Тя изпревари всичките коне и спря току пред нозете господни.

-Пак си пръв, Илия! – рече бог и му даде един кемер жълтици да храни и тимари кобилата си добре, защото господ обича надбягванията.

Светията много се зарадва. Вечерта при него се събраха всичките му домашни, да го видят как е след препускането.

-Илия – каза жена му, – децата цяла година поиха кобилата всеки ден. Мисля да им дадеш по нещичко от жълтиците.

И свети Илия им даде.

-И аз съм човек, Илия – продължи жена му -от ей-такавичка отчувах кобилката. По три пъти на ден съм я хранила.

Свети Илия даде и на жена си от жълтиците.

-Чухме, че пръв си пристигнал при господа, честито! – поздравиха го и роднините на жена му.

-Помниш ли, като искаше да я продаваш тази хала, а ние ти казвахме – недей! Ще черпиш сега!

Свети Илия почерпи и даде и тям по нещичко.

-Ако не бях я подковал с железни клинци, вятър щеше да ги надпрепускаш! – рече ковачът на кобилата. – Ха да те видя как ще се отсрамиш сега!

Светията се отсрами и пред ковача.

След това пред свети Илия се явиха:

Този, дето дърпал връвта на духалото, да се закалят клинците за подковаване на кобилата.

Онзи, дето правил юздите и камшика за кобилата.

Най-подир се появи и свети Трифон, който бе пропил своята кобила, но бе подсвирквал на свети Илиевата, да я насърчава при надбягването.

Свети Илия даде от жълтиците и на тия заслужили за успеха на кобилата му човеци.

За самата кобила на светията не остана нищо и тя скоро навири петала към небето, ала свети Илия още прави кушии. Всяка пролет и лято го чуваме как гърми и трещи по небето, защото господ му дава други кобили, понеже бог никога не жали конете, когато е за надбягвания – кой пръв да стигне при него.

ЗА ОГЪНЯ

Като изпъди Адам и Ева от рая, господ ги пожали. Тогава направи пчелата и я проводи на земята. Адам и Ева опитаха меда и залъкът им се услади.

– Господ с-п мисли да ни залъже е меда – рече Ева на Адам. – Той ни даде огъня! Само с мед не се живее!

– Нали му иска, когато ни, изпъди.Не даде!

-Сега ти му поискай! – настоя Ева.

Адам че престраши и се помоли на бога да му даде, огъня, ала господ рече: ,, – Той е „за небето. На земята прави пожари. Не мога да ти го дам.

Ева чу думите на господа и много се ядоса.

-Аз ще взема огъня от небето, ако ще чудо да стане –закани се тя.

-Защо ни е толкова притрябвал този огън, като и без него поминуваме? -попита Адам.

-Ти му се помоли за последен път и кажи. че ми трябва за пране и готвене. Омръзна ми да ядем зелени треви! – отвърна му Ева.

И Адам се замоли повторно на господа да му даде огъня.

-Огън за пране и готвене нямам! – отказа му господ. Тогава Ева дълго мисли как да надхитри бога и накрая отиде в гората. Рече й:

-Горо, горо, като си майка на всички, защо едни дървета са високи, а други ниски? Нали всичките ти си ги раждала?

-Не зная, сестрице, туй ми е най-голямата мъка! – отвърна й гората. – Еднакви ги раждам – различни израстват. Ала кажи ми какво да сторя?

Поискай от господа да изравни дърветата! – научи я Ева. – Дето са по-високи – с гръм да ги удари! Нека останат еднаквите.

-Майка съм, Ево, как да моля господа с гръм да удари по-високите ми дървета? За мене всички са еднакви, защото са мои! – отказа гората.

Тогава Ева отиде при ниските дървета и тъй им рече:

-Защо търпите тез да ви тулят слънцето и по- далече да виждат от вас? Нали сте всички от една майка раждани и от един вятър сеяни. Поискайте от господа да ви направи еднакви!

-Как да стане туй нещо?! – попитаха Ева.

-Кажете му: господи, не стига че изпиват влагата ни и отнемат слънцето ни, но тез, високите, ни пречат и да гледаме към тебе и ни пречат още гласа ти да чуваме! Хвърли гръм по високите дървета, господи – да станем всички еднакви! Тъй му кажете!

И по-ниските Дървета се замолиха богу да направи туй, което ги Ева научи.

И господ ги послуша.

И прати гръм по високите дървета да стане гората еднаква.

Тъй за пръв път от небето на земята падна огънят и Ева го занесе в къщи да пере и готви на него.

Още от тогава божията светкавица поразява високите дървета, когато господ послуша молбите на ниските да направи всички еднакви.

ЗА ОБЛАЦИТЕ

Слънцето се оплакало на господа, че много го тулят облаците, не може да огрее навсякъде.

А господ му рекъл:

-Може и да те затулят, ала от тях вали дъждът. Ако те оставя да грееш непрестанно, ще изгине всичко живо…

Още оттогава облаците тулят слънцето, ала господ ги държи, защото от тях вали дъжд.

ЗАЩО АПОСТОЛИТЕ БИЛИ МЪРШАВИ

Веднъж попитали господа защо държи светците и апостолите си недохранени и мършави, след като светът е направен и вече подреден.

-Защото, ако ги заситя, ще започнат да богохулствуват. Ситите са най-несъгласни с никого и са всеки срещу всеки, а заедно и против господа! – отвърнал им Саваот, който най-добре познава хората.

ЗА ПРЕПИРНЯТА

Клоните и корените на едно дърво се надпирали веднъж без кого по не може и кой е по-горен.

-Ние сме си от бога поставени по-горе! – рекли клоните на корените. – Всички виждат кой е над земята и кой под нея.

-Вярно е – отвърнали корените, – ала ние се заровихме под земята заради вас! Денем и нощем се стискаме за пръстта и скалите, да не може бурята да гътне дървото, че с него падате и вие, а на туй отгоре ви и храним!

-Не дървото, себе си пазите от бурята! – възразили клоните. – Защото, ако тя го изскубне, първо вие ще умрете от слънцето.

Умрем ли ние и вашата шума ще изсъхне за овцете и козите – казали корените.

-А вас и в огнището няма да ви турят хората, защото само ще им пушите! – рекли им клоните.

-Ще ви хвърлят при нас, да пламнем по-бързо! – не се давали корените.

Тъй се препирали едните и другите, както се препират и до днес.

Защото клоните все забравят, че не друг, а корените ги държат толкова нависоко.

ПЕТЪР И ПАВЕЛ

Апостолите Петър и Павел бяха неразлъчни доста време, ала господ ги раздели. Направи Петър ключар на рая, а Павел остави на земята да сее жито и да развъжда добитък.

Петър седеше пред портите на рая и всеки ден си имаше големи разправии, защото хората все за праведни се имат и налитат да влизат в рая, а Петър бе турен да ги връща и да им напомня за грехове и пороци, поради което беше нелюбим.

Павел от сутрин до вечер ореше и сееше или пък тичаше подир гладния добитък, да уварди от него каквото се беше родило по нивите. Едвам свързваше двата края Павел и все недоимваше ту едно, ту друго. Каквото издоеше да хапне и каквото изтъчеше да облече – туй беше. Слънцето го опичаше жив, а плата нямаше никаква.

Петър вземаше плата всеки месец и пак се оплакваше, че не му стигат.

-Вие, дето работите на слънцето, по се вреждате от нас, дето ни грее месецът, и всичко си имате – каза веднъж Петър на Павел.

-Тогава да се сменим – рече му Павел.

-Свикнал съм горе и с по-малко – отказа Петър.

-Ти не си с по-малко горе – възрази му Павел – и не искаш да дойдеш на моето място, защото знаеш: по-добре е да те грее месецът дванайсет пъти в годината, отколкото да те пече слънцето всеки ден…

Петър нищо не отвърна.

А щом светии се натискат да ги грее месецът, защо се сърдим на хората, загдето не искат да ги гори слънцето?

ЧОВЕК И СЛАВЕЙ

Когато направи човеците, на господа му остана мъничко глина и той се помая какво да стори от нея.

-Направи славей, да те слави по цял свят! – рече му Богородица.

Господ взе глината в ръка, омачка я и когато славеят бе готов, духна му от своята душа.

Още оттогава славеят слави господа с най-хубавия глас между птиците. Добре, ала гледа славеят – господ повече с хората се занимава и по- малко със славеите. Попита славеят Богородица – защо? Повече ли е човекът от него?

-Славейко – рече му Богородица, – господ те създаде да го славиш, ала ти пееш само една песен, а човекът знае много. И за господа, и против господа. Затуй човекът е повече от славея, защото знае повече песни.

Още оттогава бог прави-струва, но гледа хората да го харесат и те да го славят, защото славеят друга работа няма.

БАЩИНА ХВАЛБА

Един баща се похвалил на съседа си:

-Комшу – рекъл, – издържах сина си за висшист. Свърши вече, ще ми олекне!

-А, няма да ти олекне! – отвърнал съседът. – Ти отсега нататък ще видиш как се вищист издържа!

Още оттогава лесно е да изучиш човека за висшист – трудното е да го издържаш по-подире. . .

ХИТЪР ПЕГЪР ОГЛУПЯВА

Някога си, отколе, царят поканил Хитър Петър на гости. Дошли и министрите да видят какво пък

чак толкова ще изхитрува Хитър Петър. Хапнали, пийнали, един каже едно, друг – друго, а Хитър Петър все мълчи. По едно време царят рекъл:

-Петре, ти оглупя ли? Уж си най-хитрият, пък не ти чувам думата.

-Оглупях, царю честити – отговорил Хитър Петър.

-От какво? – учудил се царят.

-Ами за компания – отвърнал Хитър Петър.

Още оттогава в някои компании и Хитър Петър оглупява.

НА ПАЗАРА

Един селянин продавал коза, друг искал да я купи.

-Доя по пет кила мляко от едно доене. От две доенета – десет издоявам! – хвалил козата си селянинът.

Купувачът слушал, слушал, па рекъл:

-Десет ли? Няма да я купя!

-Защо? – учудил се продавачът. – Като я зобиш, и двайсет кила можеш да издоиш.

-Не ща я! – отказал се повторно купувачът.

-Малко ли е двайсет кила мляко от една коза? – смаял се продавачът.

-Напротив, много е! – отвърнал купувачът. – И десет кила пак са много. Ние с бабата няма да можем да го изяждаме, затуй търся коза – едно кило мляко да дава…

Тъй рекъл купувачът и тръгнал да си търси по- маломлечна коза.

Още оттогава никой не купува коза, която дава толкова много мляко.

ЗА СИРЕНЕТО

Някога си, много отдавна, който човек работел, получавал колкото хляб – толкова и сирене. Хамбарите на хората били пълни с жито, а каците – със сирене. Добре, ала след време започнали да не дават на хората колкото хляб, толкова и сирене. Сиренето намаляло, давали им само по една бучка, колкото да се облажат.

Запитали се тогава двама души защо е станало тъй.

-Защото има хора, които на сирене спят, със сирене се завиват и сирене със сирене ядат! – казал единият.

-Затуй вече не дават колкото хляб толкова и сирене – добавил другият.

Още оттогава хората по света се борят за повече сирене.

ОТКОГА СЕ ИЗОГРАФИСВАТ ЧЕРКВИТЕ

След като възкръсна, Христос се яви в съня на майка си и тъй й каза:

-Петър се отрече от мене три пъти, мале, а най-добрият ми приятел Юда ме предаде за трийсет

сребърника. Другите се скараха след възкресението ми и тръгнаха да делят хората – всеки за себе си. Кажи ми, мале, има ли верни апостоли по света? – попита я той.

-Има, сине – отговори му Богородица, – и верни светии има, и верни апостоли.

-Кои са те, мале? – попита синът майка си.

-Ако искаш да ги видиш, накарай зографите да изрисуват в черквите и манастирите всичките

ти светии и апостоли, защото верни са само нарисуваните светци и апостоли, понеже не могат да слязат от стените, да те предадат или да се откажат от тебе – отговори му Богородица.

И господ разбра майка си.

Прочее, тъй започна изографисването на черквите и манастирите.

ЗА УМА ЧОВЕШКИ

Някога си, много отдавна, един апостол похулил господа пред другите апостоли. Последните замълчали, ала намерил се един – право при господа отива:

-Боже – казва му, – той те хули, а другите слушаха, забравили, че ти ги създаде. Ако ли пък си го пратил да ни изпита ума с думи престорени, аз съм твой, господи. Дойдох пръв да ти по кажа.

Господ не искал да наказва богохулника,, защото какъв господ е той, щом като един богохулник не може да изтърпи. Добре, но подир първия при господа дошли и другите апостоли и също назовали името на богохулника.

-Накажи го, боже.

Господ се позамислил – няма как, трябва да накаже размирника, докато е още сам. И тогава

бог отнел езика му, да не може да хули господа. Добре, ала немият ходел между хората и с ръце казвал туй, което искал да каже, поради което бог отнел ръцете и нозете му, да не може да ходи и да го кори. Останали само очите на човека, но всички виждат – бога укоряват те. Тогава господ се ядосал и взел очите и живота на богохулника, с което го направил прочут и свят, колкото самия него.

Като разбрал това, господ се натъжил и отишъл при майка си. Попитал я:

-Кажи ми, пресвета майко, къде сбърках, та направих богохулника свят и прочут колкото мене? Кажи ми, да се поправя.

-Макар и да си господ, не можеш се поправи – отвърнала майка му, – защото ти му взе най- малкото.

-Как най-малкото? – учудил се господ. – Взех му ръцете и нозете, езика и очите, а най-подир живота му взех. Малко ли е това, мале?

-Това е най-малкото за един богохулник – рече божията майка. – Трябваше да вземеш ума му, защото умът на човек е най-богохулен! – поучи го тя.

И синът разбра майка си.

Още оттогава боговете се борят с ума, боят му се и го подозират най-много от всичко, ала и умът човешки извърта, хитрува, но не го е страх от боговете. И си остава най-богохулен.

ЗАЩО ГОСПОД КАНИ ГОСТИ

Когато господ нахранил пет хиляди души с два хляба и три риби, свети Трифон също бил поканен и опитал от хляба и рибите.

Щом хората преглътнали последния си залък, господ им рекъл:

-Яденето и пиенето докарват човека до болест и грях. Затуй от нине и до века тялото ви нека да гладува, а вие нахранете духа си с пост и молитва за господа бога вашего. Прочее, от днес нататък петровите пости да са дванайсет дни, богородичните – четиринайсет дни, коледните да станат шест седмици, а великите пости – седем седмици по седем дена! – завършил бог.

Свети Трифон сметнал наум, че трябва да пости сто и седемнайсет дни в годината, и казал:

-Господ ме кани на гости да ме научи да постя.

Още оттогава господ кани хората на гости да им каже, че идат петрови, богородични, коледни и велики пости.

ТЕЖКО Е ДА СИ СВЕТИЯ

Без светии и апостоли бог не може да станеш, че няма на кого да си господ. Затуй господ създаде и светии, и апостоли, ала гледаше да не са много, защото ако всички станат светии, кой ще остане да ги тачи – и тях, и господа?

Гледаше, прочее, господ да са доволни от него апостолите му и светиите му. Даваше им всичко – стига да поискат. Пося жито и овошки всякакви в градините им, изпрати им пчелата, напълни оборите и кошарите им с добитък, а накрая им посади лозя, че и бъчви им направи да ги пълнят с вино. Добре, ала апостолите и светиите все бяха недоволни. Поискаха от господа да им посади и орехи. Ядките им били добро мезе за вино, от тях се правело олио, а като ги счукаш в хаван и поръсиш с тях варена тиква или сладко жито – яж и поменувай господа.

И посади им господ и орехи.

И родиха орехите в градините им, ала апостолите и светиите пак не бяха доволни, поради което възроптаха.

– Даде ни господ орехи, ала ние сами трябва да си ги берем и сами да си ги чупим. Тежко е да си светия!…

Още оттогава е тежко да си апостол и светия, защото господ ти дава всичко, и орехи ти дава, ала сам трябва да си ги чупиш…

ЗА ОТРОВАТА НА ЗМИЯТА

Когато създаде отровната змия, господ й рече:

-Благославям те да бъдеш мъдра и никога да не се отравяш от собствената си отрова.

Същия ден господ отсече една дрянова подънка, окастри я и направи от нея тояга. Подаде я на човека и каза:

-Тоягата е най-силното средство против отровата змийска. Благославям и нея!

Още оттогава змията нивга не умира от своята отрова, а от тоягата на човека, благословена от господа.

Ала змийската отрова е по-силна от тоягата, поради което господ прибягва по-често до нея.

ЗА ГРЕХА И ГРЕШНИЦИТЕ

Веднъж и господ сбърка – излъга апостолите и светиите, че всичко може, ала не беше тъй и всеки от тях знаеше, поради което всички заговориха:

-Лъжата е голям грях!

Ала никой не споменаваше грешника, защото бе господ.

Още оттогава хората, и даже господ, много приказват за грехове, но рядко споменават името на грешника.

ЗА ЖАЛОСТТА

Една жена плачеше на гроба на мъжа си и много се вайкаше, гдето я оставил сиротна и клета.

Мина покрай нея друга жена и рече й:

-Не виждаш ли, че плачеш на чужд гроб? На мъжа ти е онзи гроб, до него.

-Леле, боже, пък аз се чудя защо плача с толкова малка жал – отвърна й оплаквачката.

Още оттогава на чужд гроб се плаче с по-малка жал…

ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ

Господ повика веднъж свети Трифон при себе си и го попита:

-Да си приказвал нещо против мене, Трифоне?

-Приказвах, господи. Като пийна, приказвам – призна си светията веднага, – но ти откъде знаеш, боже? – учуди се Трифон премного, ала господ му назова светиите, които са го изказали.

-Аз ям и пия с тия приятели, господи! Как е възможно? – възкликна свети Трифон.

-Трифоне – рече му бог, – понеже си призна, да ти кажа: бой се най-много от светиите, с които ядеш и пиеш, защото от непознат светия всеки се пази.

Още оттогава свети Трифон се зарича да не яде и пие с приятели, но какво да стори, като пустото ядене и пиене не може човек да го яде и пие сам.

ТРИ СКАЗАНИЯ ЗА РЕБЕКА

СКАЗАНИЕ ПЪРВО

Авраам беше стар и се накани да ожени сина си Исаак. Бащата и синът се бяха родили в Месопотамия и предците им бяха оттука, ала Авраам не искаше сина му да вземе месопотамка, понеже всичките вече бяха слабоволни и безнравствени. Раждаха още като моми, а туй – да преспят с женен мъж, беше нищо за тях.

Затова Авраам взе за жена на Исаака момиче от Ханаан. Бе чувал от търговци на злато и прекупувачи на добитък, че ханаанките са жени покорни на мъжете си и ни една от тях не е прегръщана от мъж преди венчило, а и след смъртта на мъжа й дори.

Така и излезе. Ханаанката Ребека, жена Исаакова и снаха Аараамова, бе непокътната от мъж, ни от мъжки поглед даже, понеже криеше лицето си дори и от погледи.

Прочее, като се ожениха Исаак и Ребека, много се обикнаха и заживяха щастливо. След сватбата Исаак й подари триста кози и трийсет козела, двеста овце и двайсет овена, сто крави и десет бичета, а накрая добави двайсет ослици и два осела.

Ослиците останаха за Ребека и робините й, а Исаак и Авраам яхнаха ослите и помамиха стадата си да ги гонят из пасбищата месопотамски.

До есента стадата се удвоиха, ала когато Исаак и Авраам се върнаха у дома за големите празници, не завариха Ребека в къщи. Робините много плакаха и със сълзи на очи разказваха как Ребека избягала след някакъв млад търговец на платове

от Дамаск.

Авраам и Исаак се много натъжиха.

-Боже, защо ми избяга жената? – попита Исаак господа. – И чак в Дамаск, господи?

-Понеже я остави сама и без никаква работа – отвърна му бог, – а за какво друго да мисли

млада жена без мъж и работа останала освен за мъж? – попита го той.

Още оттогава млада жена, която остане сама и без работа, се затрива за любовник и тръгва след него, ако ще чак и в Дамаск да я заведе.

СКАЗА НИЕ ВТОРО

Добре, ала Исаак обичаше жена си толкова силно, че отиде в Дамаск и си я взе обратно. Тя се изкъпа в благовонни масла, среса косите си и все едно, че нищо не е било. Заживяха пак щастливо с Исаак.

– Напролет нека тя да пасе стадата, да види откъде идват обиците и гривните златни – научи сина си Авраам, – а ние с тебе ще станем търговци. Много се събра стоката ни, половината трябва да продадем.

И Исаак послуша баща си.

Двамата с Авраам станаха търговци и подкараха стадата си за продан, че пролет добитъкът по има цена. А Ребека поведе нажалена останалите стада на паша. Помагаха й робите, пастири ханаанци.

Авраам и Исаак продадоха стоката си на голяма сметка и прикупиха почти без пари други стада, излинели от глад, и тръгнаха да ги угояват, та и от тях да припечелят още повече.

Прочее, бавиха се Авраам и Исаак сто дни и когато се върнаха с пълни кесии злато, лоша вест ги натъжи. Ребека заживяла с някой си пастир от ханаанците.

Заплака тогава Исаак и попита:

-Защо, о, боже, не ме дочака Ребека? Нали й намерих работа, както ми рече. Какво му хареса на този роб и от осела мой по-грозен!

-Ти си мислиш тъй, Исаак, ала тя го харесва – отвърна му господ. – Знай: за жена, която работи при други мъже, хубостта на мъжа й повяхва рано и тя залюбва оногова, дето е най-близко до

нея.

СКАЗАНИЕ ТРЕТО

Ала Исаак още обичаше Ребека и даже по- силно. Затова й прости и двамата заживяха щастливи отново. Роди им се момче, което кръстиха на дядо му – Авраам.

Пролетта, когато трябваше да поведе стадата си на паша, Исаак пак попита господа как да запази Ребека за себе си.

-Стой си при жената! – рече му бог.

-А кой ще ни храни? – попита Исаак учуден.

-Аз няма да мога – каза му бог.

-Тогава попази ми я ти, гооподи – замоли се горещо Исаак.

Господ не се врече и нищо не му отговори, ала Исаак помисли – бог ще опази Ребека от други мъже.

Още оттогава всеки мисли, че бог ще опази жена му от чужди мъже, ала всички знаем как господ опази Ребека…