ВЪЗГЛАВНИЦА ЗА БУДИТЕЛИ

388

Христо Пелитев

ВЪЗГЛАВНИЦА ЗА БУДИТЕЛИ

ХРИСТО ПЕЛИТЕВ

ВЪЗГЛАВНИЦА ЗА БУДИТЕЛИ

ИЛЮСТРАЦИИ ОТ ИВАН ГАЗДОВ

ИЗДАНИЕ НА В. „СТЪРШЕЛ” – СОФИЯ ДЕКЕМВРИ 1988 Г.

ГОСПОД ОТГОВАРЯ НА ХОРАТА

И като гледаха градините на псалмопевците с мраморни палати и среброструйни фонтани пред тях, хората престанаха да слушат псалмите им и попитаха господа:

– Боже, защо всичко край нас не е по равно за всички?

А господ му отвърна:  Аз съм котелът, а вие сте месото и костите, които трябва да уврат в него. И пред котела, и в него вие сте равни. Ала истина, истина ви казвам: не може да бъде всичко по равно, понеже туй, което е на всички, не е за всекиго…

ЗА ЙЕРИХОНСКАТА ТРЪБА

Веднъж, когато беше още дете, Исус Христос намери тръбата йерихонска на Йоан Златоуст и се заигра с нея. Наследникът божи я надуваше с все сила, ала от другия й край излизаше смешен шум, от който не помръдваха дори гълъбите, кацнали в нозете му. Прочее, детето божие хареса много тръбата йерихонска, смя се с глас на звуците, които издава, и заврънка майка си да му я купи. И понеже момчето се насълзи да я има, Богородица изпрати един гълъб да повика Йоана. Когато гълъбът го доведе, божията майка рече:

– Синът ми Исус силно заиска тръбата твоя йерихонска и понеже никога за нищо не се е тъй насълзявал, престраших се да му угодя. Кажи ми, Йоане, какво ще ми струва?

– Божия майко, най-света от всичките майки, на колене ти падам – не искай туй нещо от мене! – отвърна й Йоан. – Ни грош инструментът не струва без мен, затуй горещо ще ти се помоля – вземи и мене с тръбата. На бога си да служа аз, докато мога да тръбя.

И Йоан взе тръбата, и като я наду, гълъбите веднага долетяха от покривите и кацнаха на раменете Исусови, а хората надойдоха от къщите си при него и сведоха глави за благослов. „Този човек ще примами при Исуса зверове и птици и с това си умение ще прослави млада бога, ала той не се дели от тръбата. Иска заедно да ги купя” – помисли Богородица, но на Йоан рече:

– Безценна е твоята тръба чудногласа, ала аз съм бедна майка и мога да ти давам само по един сребърник месечна плата.

– И толкоз ми е много, пресветая Дево! Стига ми само, дето оставам при него – възкликна Йоан и влезе в присъствието божие.

Ала Исус още не можеше да свири с тръбата. По-подир, когато порасна, се опита отново да я надуе, но звукът излизаше слабичък и немощен. Тогава Йоан му рече:

– Боже, недей! То си е мой занаят и аз затуй съм при тебе. Ти само ми речи какво да кажа на хората – аз си зная как.

И помазаникът му казваше, а често пъти и Йоан се досещаше сам и дори предугаждаше божиите помисли.

Така златоустият усилваше немощния глас на божията промисъл с тръбата йерихонска, докато една вечер Богородица рече на Йоана:

– Йоане, от утре ти ставаш Свети Йоан, понеже всеки, който служи на господа, не може да не стане светия.

Тъй по застъпничество богородично Йоан Златоуст стана светия.

За СРАМА

И когато щенията и алчността на апостолите станаха превелики, господ каза на Срама:

– Иди и ги засрами!

И Срамът тръгна да изпълни божията заръка, ала Свети Йоан Златоуст рече на господа:

– Боже, като изпращаш Срама при апостолите, последните ще се притесняват да говорят хубави думи за тебе пред хората и богохулството ще надделее по цялата земя, а само богохвалството ще може да се пребори с него. Остави, прочее, апостолите да вършат щото си щат, но ги дръж здраво в ръката си за греховете им прежни и които не усърдствуват против хулната ерес, свали им ореолите от главите.

– Добре – съгласи се господ със свети Йоана, – но нека Срамът да отиде веднага при светиите, понеже и вашата светийска лакомия тича да стигне лакомията апостолска! – повели той.

И Срамът отиде при светиите, но те го посрещ наха с думите:

– Знаем защо си изпратен, ала нито господ, нито апостолите изпитват срам от нещо. Защо само от нас ще искат да се срамуваме? Върви при бедните хора, които са най-злоезични и безсрамни – отпратиха го светиите.

И се върна Срамът при господа да го попита да иде ли.

И заслуша се Бог какво приказват за него сиромасите и като чу най-скверни думи за себе си и за Богородица, веднага проводи Срама при тях.

Когато ги намери, Срамът им рече:

– Господ ме изпрати да ви засрамя, понеже сте най-богохулни.

– Добре дошъл – посрещнаха го сиромасите и го погледнаха в очите. Тогава те видяха. Срамът много прилича на тях. И лицето му бледо, и се изчервява, и никой не го има за нищо, а и облеклото му – колкото да покрие срамотите му.

И го приеха при себе би сиромасите, понеже беше изпъден отвсякъде.

Поради което и до днес Срамът живее само при сиромасите хора, а богатите още не знаят що е туй срам нито когато лъжат и крадат, нито когато възхваляват Господа.

ЗА ЧЕРКВИТЕ

Апостолите и светиите се скараха веднъж каква да бъде черквата. Едни искаха божия храм да е кръгъл, а други – четвъртит. Накрая господ им рече:

– Създайте го четвъртит, като замък, защото во веки веков със замъците ще се бори.

И те издигнаха от камък пречудна черква, каквато им Бог повели.

И много се радваха и се веселиха ония, дето жаждаха Божията обител да е четвъртита, ала другите не се съгласяваха да служат и пеят в нея, казвайки:

– Вярата е кораб, в който ние, грешните, ще отплуваме отвъд. С него черквата ни ще обедини всичките морета на цялата земя. Затуй, прочее, храмът ни трябва да бъде кръгъл и да прилича на кораб.

Тогава Бог повика отново всичките светии и апостоли при себе си и тъй им рече:

– Чувам двоен ропот против мене – единият иде от вази, които имате черква, а другият – от ония, които не влизат в нея, искайки кръгла. Да направим, прочее, храм и за тях, та дано всеки от вас да получи успокоение и да забрави себе си, защото само черквата събира хората около Господа.

– А ония от старата черква ще пеят ли в новата? – попитаха Господа.

– Тяхна воля – отвърна им Господ. – Гласът и думите им поовехтяха малко, но аз чакам и вас да чуя, па видещем по-подир.

И съградиха майсторите и кръгъл дом за господа, а свети Трифон го попита:

– Боже – рече му, – като имаш две различни черкви на главата си, не ти ли създават двойни грижи?

А Господ му отвърна:

– Черквите могат да бъдат всякакви и много. Преважното е, Трифоне, Господ да бъде един.

ЗА РАЗПЯТИЕТО

И когато приковаха на кръста ръцете и нозете на Спасителя и прободоха гърдите му с копие, палачите го попитаха:

– Защо те разпъваме, сине Божи?

– Вие не ме разпънахте, това направиха чрез вас други, които за всяко разпятие намират гвоздеи, кръст и палачи! … – отвърна им Христос издъхвайки, а те намокриха устните му с оцет.

ЗА ХЛЯБА

Един човек бил много беден. Нямал си нийде никого, пък му се искало и той да помине добре, като някои. Намерили се добри хора покрай него: дали му всичко, каквото поискал, само че ей тъй, на думи. Когато събрал даденото на едно място, човекът си рекъл:

– Я да взема сега аз тиганя, па да сложа в него масло и да изпържа всичките опия думи, дето ми ги дадоха, та да видя какво ще стане.

И турил човекът тази храна на огнището и започнал да я бърка, но нищо не се получило.

– Сигурно съм сгрешил, като съм турнал думите да ги пържа. Трябваше да си омеся хляб от тях! – казал си човекът.

И взел той нощвите, турил думите в тях, прибавил сол и вода и започнал да меси. Месил, месил – нищо не омесил! Чак накрая си казал:

– Боже, Боже, думи се в тиган не пържат, нито в нощви се месят, понеже хляб от думи не става. Хлябът става от брашно!

БРАДВА И ГОРА

Гората веднъж попитала Брадвата:

– Кажи ми, Брадво, вечно над мене надвесена, какво съм сторила на хората, та ме изтребват тъй безпощадно?

– Как какво? Ти им даваш дом, вода, храна и сянка, а през зимата ги грееш със своята топлина – отвърнала й брадвата. – На човешки език туй тяхното благодарност се нарича!

– Аз зная, човекът е жесток към онзи, който даром дава. Баща и майка той забравя да умрат самички. Но ти защо им се оставяш в ръцете? Знаеш, с тебе ни погубват! Не можеш ли кога дърварят те върти, да се изплеснеш и нозете да му съсечеш? Да не стъпва вече тук!

– Но той не е един – отвърнала брадвата. – Те имат синове. Ако направя туй, което искаш, дърварят ще ме хвърли очите му където видят, да ме изяде черната ръжда. А аз искам да живея. Брадвата е брадва, кога секат с нея.

– Така е – съгласила се гората. – С неверни брадви човекът тъй постъпва, но аз съм търпелива, защото имам страшно средство против вас.

– Какво ли ще е то? – засмяла се брадва та. – Ти си толкова добра, че даваш дръжките за всички брадви, които те секат. Дърварите без теб от глад да са умряли.

– Вярно е, пред дърварите не може да побегне никоя гора, но те отпреде ме секат, а аз отзад раста. И ще бъда пак гора. А тебе, Брадво, все някога те чака смърт – казала гората.

– И с какво гората ще уплаши брадвата? – попитала желязната секира.

– Докато ме сечеш, ти все се изхабяваш – казала гората, – а накрай от точене ще се смали и ще свърши твоето острие. Тогава – на боклука! Това те чака – смърт в ръжда.

– Но в тебе нови брадви ще се развъртят! – възразила брадвата.

– И тях съдба такава ги очаква, каквато имат всички днешни брадви! – отвърнала й вечната гора.

ЗА СОБСТВЕНИЯ КАНТАР

Един комар се теглел всеки ден на своя кантар. Само веднъж кацнал на кантаря, с който хората измерват всекиго, и се провикнал:

– Ей хора, аз тежа повече от петстотин кила и дойдох да ме премерите на вашия кантар.

– Ние комари не теглим! – казали му хората.

– Дойдох на вашия кантар, защото моят вече не ме лови. Искам да зная горницата над петстотинте кила – обяснил им той.

– На своя кантар комарът може да тежи и хиляда кила, но си остава комар – отвърнали му хората и не го претеглили.

Още от тогава, който се тегли само на своя кантар, той остава комар.

ЗА БОЛКИТЕ

И падна на главата на човека изневяра, ала той се усъмни и си рече: „Може и да не е съвсем така!”

И понесе изневярата.

Тогава на главата му падна подлост. Но той и нея понесе, казвайки: „Дано не ме сполети безчестие”.

Ала тозчас падна и безчестие на главата му, но той се напи и понесе и него.

И нещастие преголямо сполетя бедната му глава, ала човекът се размисли и си каза: „Има и по-големи нещастия”.

И го понесе.

Накрай на главата на човека падна камък, но той не можа да понесе това и ревна да го чуят всички, даже и самият Господ.

Защото, когато камък падне на главата на човека, в нея не остава никакво място за съмнение и размишления …

ЗА ЧУДЕСАТА

Когато Исус възкръсна из мъртвите, господ Бог рече на светиите и на апостолите:

– Без кръст няма разпятие, а след туй възкресение. Затуй кръстете се винаги, когато нещо искате от мен. От нине и во веки.

– А накъде да се обърнем като се кръстим, Боже, та да ни видиш и чуеш веднага? – попитаха непосветените още.

– Кръстете се на изток и само на изток, откъдето изгрява слънцето, което е едно от многото мои лица – отвърна им Господ.

И всички чуха Божия глас, и започнаха да се кръстят на изток, ала мина що мина и Господ се обади отново на своите апостоли и светии.

– Слънцето изгрява от изток, но се скрива на запад, а заедно с него се скрива и моето лице. Затуй кръстете се, прочее, на запад – поръча им той.

И апостолите, и светиите започнаха да се кръстят на запад, казвайки – „Всяко чудо за три дни!”

И наистина подир три дни Бог рече:

– Чуйте ме братя во Христе, слънцето изгрява- от изток и се скрива на запад, за да изгрее отново от изток. Прочее, кръстете се християни, и на запад, и на изток.

Тогава се обади свети Трифон:

– Всяко чудо за три дена, но след три дена – ново чудо! Безброй са чудесата ти господни, Боже! – каза той.

КЪСМЕТЛИИ

Веднъж погребвали един светия на църковни разноски.

– Голям късмет споходи блаженопочившия – рекли другите светии, надявайки се на същото.

– Но има и от него по-блажени! – добавил свети Трифон.

– Кои са тези? – учудили се светите изпращачи.

– Не забравяйте онези, които, не само умират, но и живеят на църковни разноски – отвърнал им светията Трифон .

ЗАКОНЪТ Е ЗАКОН

Един палач отровил едного, вместо да го обеси. Хората се възмутили как може да го отравя, когато е за бесене?!

– Да се обеси! – викнали те. – Така повелява законът!

Тогава съдиите дали под съд отровителя и го осъдили условно на затвор, понеже си присвоил правото да избира начин на убийство. Освен това съдиите преразгледали делото и защитили отровения, като го осъдили на обесване.

И го обесили.

Тъй възтържествувал законът.

МАГАРЕТА И КОН

Магаретата се връщаха веднъж от паша. Водеше ги най-голямото.

– Стари глупаци сме ние – каза едно. – Толкова години откакто сме се появили на света, а още не сме си избрали водач, ами вървим след едно магаре.

– Да, но то е най-голямото магаре! – възрази му друго магаре.

– По света може да има и по-голямо – обади се трето.

– И най-голямото да изберете – пак ще бъде магаре – намеси се в разговора им чердарят.

– Защо? – учудиха се всички.

– Защото ще избирате магаре измежду магарета.

– И това е вярно – съгласиха се ешеците и наведоха глави.

На моста ги срсщна конят.

– Добра среща, магарета – рече им той. – Я се поразмърдайте да мина.

– Кой е магаре, бе, катър с катър! – ядосаха се магаретата и заприщиха моста. – Под сьд ще те дадем за обида, муле продажно! – заобиколиха те коня и налетяха да го бутнат в реката.

– Чакайте! – спря ги чердарят. – Той не ви обиди с нищо. Допреди малко сами се наричахте магарета и нямаше сръдня, а сега, когато той ви го каза, вдигнахте копита да го ритате!  Защо?

Магаретата не отговориха, но щом мина моста, конят си рече:

– Всички магарета знаят, че са магарета и сами си го рекват, но когато кон им го каже, готови са да го изритат от моста и да го дадат под съд за обида.

ДРУГА ЛЕГЕНДА ЗА ЙОАН ЗЛАТОУСТ

Някога си, отколе, апостолите поминуваха в голямо съгласие. Христос беше равен на всички и хората ги наричаха равноапостоли, но по-подир Господ помогна на сина си от Мария, жена Йосифова, да стане пръв между равните, поради което апостолите заживяха в сквернословие.

– С Исус заедно пасохме козите в планината и ловихме риба в реките. Никога не сме се разделяли. Защо тогава Господ разтръби тия легенди за разпятието и възкресението му? – попита апостол Павел.

– Понеже хората вярват само на разпнатия! – отвърна му Симон, наричан още Петър.

– Господ го прави помазаник, защото той е баща му! – добави Андрей, брат Петров.

– На развратения и невярващ човешки род му трябваше добър пример и Господ го измисли! – рече Яков Заведеев, тоже апостол на вярата.

И като слушаше всичките тези отровни думи, Христос каза на майка си:

– Научи ме, мале, какво добро да им сторя, та да не зловонят!

– Синко – отвърна майка му, – стореното добро не затваря устата на хората, понеже всеки си мисли, че е заслужил още по-голямо добро! Затуй остави апостолите да си приказват, а ти се надявай на светиите, защото те са винаги повече от апостолите.

И Исус разбра майка си, а Бог тури ореоли върху главите на много светии, които разнесоха големите легенди за сина Божи и за чудесата от него извършени.

Ала вижда Христос, апостолите измират един по един, но не са съгласни да бъде първи апостол, понеже го познават. Тогава Господ му се яви на сън и тъй му рече: „Сине мой, Исусе Христе, човек живее и отнася несъгласието в гроба си. Затуй не се страхувай от ония, които намаляват. Чуй ме, на тебе не ти трябват апостоли, а хвалили със златни уста. Направи, прочее, Йоан Зла тоуст светия и нека майка ти му каже да благослови теб и всичките ти чудеса, защото хората обичат да вярват в тях.

И Христос изпълни заръката божия, а свети Йоан Златоуст събра пръсти, вдигна десница и благослови с думи възхвални всичките легенди господни.

И повярваха му хората, но когато се върна в къщи и вдигна същата своя ръка да се прекръс ти, Свети Йоан забеляза, че тя е станала по-го ляма от другата и е много мръсна.

И всякак ми ръката си с вода светията, ала тя си оставаше нечиста, поради което той отиде при господа и му се замоли горещо:

– Боже – каза му, – на колене ти падам и винаги твой съм! Помогни ми само да измия ръката си, с която благославях неистини господни.

– Такива ръце и господ не може да измие! – отвърна му бог.

ЗА СОПАТА

Един стар и един по-млад човек се връщали от пазар и замръкнали в чуждо село. Не щеш ли, насреща им се задала кучешка бесовица.

– И от сватба трябва да се варди човек! – казал по-старият и размахал сопата, с която се подпирал из пътя. Кучетата налитали, но той ги отпъждал с гьостерицата си. Пазел и по-младия да не го ухапят.

– Я ми подай сопата, аз да им дам да се разберат – помолил стария той.

– Добре – съгласил се онзи и му я дал.

Тогава младокът тъй се развъртял със сопата,че много кучета заквичали и побегнали презгла-ва. Добре, но той пазел само себе си. А другите песове съдрали гащите на стареца.

– Дадеш ли сопата си на друг да те пази – смятай кучета те яли! – рекла бабата, докато кърпела гащите на дядото.

ЗА ГОНЕНИТЕ

Един човек бягаше много бързо, гонен от гущер. Хората, които го видяха, му казаха:

– Срамота е, гони те нищожна гад. Защо бягаш от гущер?

– Защото, който е гонен от смок, той бяга и от гущер – отвърна им човекът бежешком.

ЧОВЕК Е ЖАЛОСТИВ

Друг един човек плачеше често.

– Гледайте какъв жалостив човек – казваха хората. – Сълзите му текат лук когато реже, а кой знае как ще плаче, ако, недай боже, види да колят кокошка.

Но дойде случай и човекът тоз сам закла кокошка.

– Вижте, насълзиха му се очите още щом опи та чорбата от нея – рекоха пак хората.

Чорбата беше лютива и от това на човека му течаха сълзите, но скоро той закла и агне и очите му пак заплакаха – този път от пушека на огъня, в който щеше да бъде опечено то.

О, човек е много жалостив и плаче със сълзи когато реже лук, яде лютива кокоша чорба или в очите му влиза пушек от огнището, в което ще опече закланото от него агне…

ЗА БЕДНИЯ ЙОВ И БЕДНИЯ ЛАЗАР

И когато остаря и не можеше да припечелва хляба си с труд, бедният Йов коленичи пред храма господен.

И протегна за милостиня ръка, бедният Йов. И дадоха му хляб и лепта хората, ала като поднасяше хляба към устата си, бедният Йов съгледа сиромах Лазар, в паницата на когото нямаше ни троха, ни грошове.

И пожали Йов сакатия и беден Лазар и му даде половината от своя хляб и половината от своите лепти.

И заживяха заедно край храма господен сиромах Лазар и бедният Йов, а хората славеха господа и подаваха на двоицата по някое коматче хляб и друга милостиня, ала тя не им стигаше доникъде.

Пръв изнемощя сакатият Лазар, който не можеше никак да помръдне своите мощи, нито да отвори уста да проси.

И като видя това, бедният Йов се ожалости още повече и започна да проси и за двамата. И го беше дваж по-малко срам.

Веднъж край двоицата мина и свети Трифон.

И като го позна, бедният Йов му рече:

– Виждаш ли, Трифоне, какво прави господ с двама сиромаси?

– Виждам, Йове, – от двама сиромаси господ прави един просяк!… – отвърна Трифон и му подаде две лепти.

Бедният Йов му се ниско поклони, а сакатият Лазар само заплака.

БОГ ДАЛ – БОГ ВЗЕЛ

Хората попитали един господ откъде има туй превелико имане и тази прехубава къща.

– Бог ми ги даде – отвърнал запитаният господ.

– Излиза – бог дал – бог взел! – казали му хората и той се съгласил.

Оттогава още хубавите къщи и превеликото имане се дават от господ на господ…

ПРИКАЗКА ЗА ПЛЕТ

Вятърът събори плета на един човек и той си рече:

– Стар бе плетът, време му беше да падне. Ще си изплета нов от сурови пръти.

И отиде човекът в гората, набра пръти каквито му трябват, ала като ги докара с каруцата в къщи, жена му рече:

– Хубави пръти си отсякъл, но все тънки! Да беше намерил и по-дебели-да забием нови колове.

– Ще поодялам старите и ще ги нагодя! – от върна й човекът, подостри коловете отдолу и ги намести, където си бяха. После окастри гъвкавите пръти, докарани от гората, и изплете с тях новия си плет.

Не щеш ли, в туй време пак духна силен вятър, плетът се олюля, коловете изпращяха и оградата отново рухна на земята.

– Нали ти казах – нов плет със стари колове не става! – рече жената на стопанина си.

Тогава човекът отиде в гората да търси нови колове за своя плет.

ЗА ГРЕШКАТА

Един човек сгреши и попадна в ръцете на съдиите. Само най-старият от тях не беше съгласен да го осъдят.

– Донесете грешката да измерим повторно подсъдимия с нея! – каза им той.

Служителите донесоха грешката, изправиха я до стената и туриха грешника до нея. И всички видяха – грешката е голяма колкото подсъдимия.

– Ето – казаха съдиите, – грешката напълно покрива подсъдимия. Имате ли още съмнения? – обърнаха се те към несъгласния съдия.

– Искам да измерим сега човека, а не подсъдимия – помоли ги той.

Тогава съдиите взеха грешката и я поставиха до човека, след което всички се изненадаха, по неже човекът беше много по-голям от грешката.

– Виждате ли – рече им несъгласният съдия, – грешката понякога покрива подсъдимия, но човека – никога, защото той е по-голям от нея. Ако искате да измерим и себе си с някоя от своите грешки? – предложи им той.

Съдиите се посъветваха и решиха това да стане, но без външни хора.

Щом присъствуващите излязоха, съдиите взеха една скорошна своя грешка и я донесоха в залата.

– Като съдии ли ще се мерим или като хора? – попитаха те.

– И като съдии, и като хора! – поиска старият съдия.

След малко всички се изправиха до грешкатаи с голямо притеснение видяха, че като съдии са много по-малки от грешката си. А когато се измериха като хора с нея – тя беше пак по-голяма от тях.

Защото грешката на съдиите е винаги по-голяма от човешката

ДУХ И ТЯЛО

Духът и тялото човешко се скараха веднъж:

– Ще умреш от лакомия! – подхвана духът. – Цял живот трупаш плът около своите кости да не им убива, когато сядаш да ядеш или лягаш да спиш. Засрами се!

– Вярно е, което казваш – съгласи се тялото, но и ти недей забравя, че живееш в тази плът и тези кости. Мой храненик си ти навеки!

– Помисли, преди да кажеш силни думи! – отвърна му духът спокойно. – Ако беше мой хранител, както сам се хвалиш, аз щях да умирам заедно с тебе. И мене червеи да са ме изяли, а пък аз живея след твойта смърт и след смъртта на твойте идеали.

– Червеят изяжда всичко. Ще дойде някога и твоят ред! – възрази засегнатото тяло.

– Не се надявай туй да стане. Не съм ни тяло, нито идеал – отвърна му духът. – Идеалите са ваши, на плътта и костите видения. И моята задача е една: да ви окрилям винаги, кога след тях търчите или отивате на смърт.

– А ти защо не мреш, ами оставяш хората да пукнат? – попита тялото духа си.

– Аз живея вечно – отговори му духът – и чрез вас и вашите идеали направих всичко на света и самия него даже, понеже тъй се боря със смъртта …

– О, дух безсмъртен, като изоставяш всички хора да измрат или да погинат, кажи ми най-по-дире: защо само ти и смъртта оставате безсмърт ни? – извика тялото човешко.

– Не зная! – отвърна му духът. – Навярно е от туй, че нямаме ни плът, ни кости, а в човешките живеем и няма що да гние в нас..

– Излиза, че безсмъртното във смъртните живее… Така ли да разбирам?! – попита учудена та плът.

– Така е – отвърна и духът накрая. – От нине и во веки!

ЗА ХЛЯБА НА СЛЪНЦЕТО

На Слънцето умряла майка му и нямало кой да му омеси хляба. В нощвите имало тесто, ала то не знаело как да го опече. Светилото постояло гладно, па попитало Месечината:

– Кажи ми, сестро, как да си опека хляб?

– Аз не мога да ти помогна, защото нямам огън – отговорила Месечината, – но ще ти кажа как да стане. Най-напред ще почакаш хората да посеят житото и ще го сгрееш да поникне, а след Гергьовден така ще го напечеш, че да презрее до Петровден.

– А какво ще ям дотогава? – попитало Слън цето.

– Ще търпиш за хляб. Друго не мога да те науча – отвърнала Месечината.

И Слънцето направило каквото му казала тя.

Търпяло за хляб през зимата, ала като дошъл Гергьовден, така напекло, че за Петровден житото узряло, едро като дренки, но на хляб още не ставало.

– Защо житото не става на хляб? – попитало Слънцето Месечината.

– Защото много бързаш! – отговорила му тя. – Сега ще почакаш хората да го ожънат, да го овършеят, да го смелят, и чак тогава ще ядеш хляб.

– Но аз съм Слънце! Не мога ли само да си опека хляб? – попитало светилото.

– Опитай! – отвърнала Месечината и помо лила една жена да тури омесено тесто на покрива на къщата си, та Слънцето да си го изпече само.

Жената турила тестото навръх покрива, ала Слънцето не могло да го опече. Само го изсушило.

– Видя ли – рекла Месечината вечерта, – слънце си, но хляб самичко не можеш да си опечеш!

Още оттогава хората пекат хляб и за Слънцето.

ВЪЗГЛАВНИЦА ЗА БУДИТЕЛИ

Веднъж, като не можа да заспи през нощта,Петелът попита Бухала:

– Кажи ми, Бухале, ти най-мъдра от птиците, защо хората оставят нас, петлите, да им пеем само една година, а след туй ни отсичат главите на пъня?

– Защото ги будите, а хората не обичат будителите си – отвърна му Бухалът. – И нима пънят не е най-достойната възглавница за всеки будител?…

ЗА СЛАВАТА

И когато чуха користолюбци да славят най- високо господа, людете го попитаха:

– Боже – рекоха му, – защо ти е слава, създадена от хора толкова нечестни?

А господ им отвърна-

– На корист богати са моите хвалители, ала кажете ми какво да направя, когато без слава не може никой господ да пребъде?!

– Но нали и славата умира, щом славословците умират и тогава людете ще се усъмнят, че си бил такъв, какъвто користниците са те възпява ли?! – казаха му човеците.

– Вярно е, хвалителите ми са смъртни, ала на тяхно място прииждат безброй люде, готови на същото, понеже не славата господня, а користта е вечна, поучи ги господ.

ВЪЛК И ЧАКАЛ

Вълк удавил агне и го понесъл към гората. По пътя го настигнал чакал. Рекъл му:

– Добра стига, побратиме, и да ти е сладко! Прави кой каквото прави, и ти все агне носиш на врата си. Ще ме прощаваш, но искам да зная: питаш ли овчаря, когато вземаш агне от неговото стадо, че и аз да го попитам?

– Който не пита овчаря, той яде агне! – от върнал му вълкът.

– Чувал съм още, побратиме, че агнето е лесна плячка. То дори не хапело, когато се нахвърлиш върху му – подхванал разговор чакалът, – но дали всички жертви са тъй благородни като него?

– Жертвите трябва да бъдат лесни и благородни, защото ние ги избавяме от тежкия живот и големите им теглила – казал вълкът и продъл жил пътя си, а чакалът тръгнал след него с надежда за някой гол кокал.

Повървели така един подир друг, но вълкът спрял да си довърши работата.

– Защо хората ви наричат чакали? – попитал той, когато изял агнето и оставил на своя побратим оглозганите кости.

– Понеже все чакаме друг да усмърти жертвата, а ние да поминем покрай него – затуй ни викат чакали – отговорил запитаният.

– Яжте тогава огризките от плячката на другите зверове, но и стойте по-далеч, защото и вие ни се услаждате през лютите зимни студове, когато овчарите приберат стадата си в село.

– Дано не ми се случи никога! – рекъл чакалът и побягнал далече от туй място.

Добре, ала веднъж вълкът нападнал коня на овчаря. Добичето се било изоглавило и бягало от зимната кошара към топлия си обор в село. Когато вълкът връхлетял върху него, конят успял да се уварди и ударил едно текме на гладния звяр, а вторият удар на могъщите му копита бил толкова силен, че вълкът се претърколил назад с вой и квичене и заритал на място.

Когато издъхнал, при него довтасал гладният чакал и заръфал топлите му слабини, казвайки: „Всяка жертва е сладка, но не всички са лесни и благородни като агнето.”

Поради което чакал, който има търпение, може да осмуче костите и на вълк.

ПАК ЗА ТАМЯНА

Хората видели дявола да кади тамян на господа. Учудили се премного, понеже всички знаят, че дяволът е противник божи и каквото всевишният прави, той го разваля. Денем и нощем враждува с бога, а сега му кади!

Попитали дявола:

– Ти, който цял живот делиш мегдан с господа нашего, защо сега му кадиш тамян?

– Защото който кади тамян на господа, в дима кадилен дваж по-невидим се бори с него! – отвърнал им дяволът и изчезнал яко дим.

А дяволите знаят какво вършат.

КРАЯТ НА СВЕТИ ЙОАН

Когато свети Йоан Златоуст предаваше богу дух, свети Петър му рече:

– Дръж се, Йоане, и пази се от богохулство в последния час, понеже ти беше хранен човек на господа, а сега трябва да изоставиш несметно имане с възхвали спечелено и гол да застанеш пред страшния съд. Моли се, Йоане, арахангелът иде.

– Моля се, Петре, ала те питам, съднико строг, дали не заслужих с докрайна вярност и златни думи живота ми по-дълъг да бъде? – попита Йоан плачейки.

– Със свойта уста медоречива ти изрече най- сладките думи за бога и пред него от всички ни ти най си заслужил! – отговори му Петър.

– Защо тогава той се отвръща от мене и ми не дава даже ден повече време да се простя със свидно имане и премили внучета? – попита през сълзи повторно Йоан.

– Защото стари възхвали се най-лесно забравят! – отвърна му светията Петър – Понеже господ ожида все нови и нови.

А когато Йоан издъхна, ключарят погледна натам, където на мястото на златоустите бог туряше по-мълчаливи люде, ала с по-пъргав ум, готови да бъдат пак нему угодни …

ЗАЩО ОБЕСВАТ ЧОВЕКА

Веднъж един човек казал на царя:

– Аз зная цялата истина за тебе!

– Каква е тя? – попитал царят.

– Ти си гол в очите на хората! – отвърнал човекът.

– Кой ти каза тези думи? – заинтересувал се владетелят.

– Истината ми,ги каза! – отвърнал човекът.

Царят наредил да доведат Истината пред него.

– Този човек твърди, че аз съм гол пред очите на хората. Повиках те да ми кажеш: така ли е?

– Така е! – отговорила Истината.

– Погледни ме още веднъж и виж, че съм с дрехи. Тази сутрин се преоблякох.

– Както и да се преобличаш, ти си гол в очите на народа! – рекла запитаната Истина.

– Ти ли каза на човека тези думи? – попитал царят.

– Аз! – признала си тя.

– За лъжа по цар изречена аз те осъждам на смърт! – ядосал се царят и наредил на палача си да посече Истината.

Вързали Истината и турили главата й на пъня. Палачът замахнал тъй, че съсякал пъня на две, ала Истината останала невредима.

– Аз посичам палачи и царе – казала тя, а не те мен! Идва твоят ред, готви се!

– Но аз преди това ще те обеся! – заканил се палачът, метнал въжето на шията й, а след туй ритнал бурето под нея.

Истината увиснала на бесилото, но въжето тоз час се превърнало в дим и тя пак останала жива.

– На кладата! – ревнал царят ядосан.

Замъкнали Истината на кладата, ала когатодървата изгорели, тя излязла изпод жаравата недокосната.

– И огън не я гори! – казали хората и стори ли път на безсмъртната да дойде при тях.

Тогава царят заповядал на палача си да обеси човека, който пръв му казал истината за царете.

И палачът го обесил.

Защото като не могат да изтребят Истината, владетелите погубват човека, който я казва.

Отколе и до днес.

ЧОВЕК И ОРЕХ

Един селянин отсякъл стария орех в двора си, когато видял кълвачите да се завират из тъмните му хралупи и да търсят червеи под кората му. Щом орехът се гътнал на земята, кълвачите му рекли:

– Виждаш ли колко лош е човекът! Цял живот пълнеше шепите на децата му с орехи, а той те посече с брадвата!

– По-добре е да изгоря в огъня и да стопля някого, отколкото да ме ядат червеите! – отвърнал им посеченият орех.

НЕ БИВА ВСИЧКИ ДА СА ДОБРЕ

Бедните, сакатите и болните люде най-силно тачат господа, понеже му се надяват. Поради което веднъж бог рече на майка си:

– Мале, тези хора с моето име лягат и стават и друг господ не знаят. Да дам ли изцеление, мале, на всички болни и сакати, а бедните да направя богати?

– Недей синко, никога недей да го правиш!

– Защо мале, да го не сторя? Знаеш животът колко е кратък. Нека и те да поминуват добре – за слава на моето име!

– Не бива, синко – спря го отново Богородица, – защото когато са всички добре, кой ще почита господа?

Замисли се господ – права е майка му: щастливите бога не тачат, понеже той им не трябва.

Затуй бог не пожали ни бедни, ни болни, нито пък сакатите. И вместо всичко, което му искаха, той им даде нощта, та като заспят:

Болните да оздравеят насън,

Сакатите насън да се видят читави,

Бедните да посънуват богатство, |

А богатите да си броят парите.

Тъй господ остана над всички, поради което и до днеска го тачат ония, които имат нужда от него.

ЗА БОГ ДА ПРОСТИ

Един господ имаше много войници, които пра-щаше да се бият за вярата господня, но повечето от тях загиваха. И когато заравяха мъртвите, живите казваха:

– Бог да прости!

Ала като гледаше колко жени вдовици и деца- сираци остават да се мъчат по божия свят, един стар Човек попита:

– Хора, бог да прости, но на бога да простим ли?

ЗА ЖИВИТЕ ВЪГЛЕНИ

Отколе и до днес огънят топли хората. Жарта става на пепел, ала в нея оживяват въглени, с които отново се пали огън. Тъй си живеят и до днес огънят и пепелта, но веднъж те се скараха.

– Аз мога и без теб – рече жаравата на пепелта. – Ти само се топлиш покрай мен. Защо си ми?

– Ще видиш, че не можеш да живееш сама! – отвърна й пепелта и излезе от огнището.

През нощта, когато остана самичка, жаравата започна да угасва и да се превръща в пепел. Остана жив само един въглен, но и той умираше. Тогава, огнището му рече:

– Видя ли, че жарта не може да живее без пепел?

Въгленът не му отговори нищо, защото -бе изгаснал.

Още оттогава жаравата не може без пепелта, защото тя опазва въглените живи.

СВЕТИЙСКИ БЛАГОСЛОВ

Веднъж Свети Йоан Златоуст рече на господа:

– Превелики Боже, светиите нивга не биват съгласни един с друг – освен пред тебе. И са всеки срещу всеки!

– Сега против кого са най-вече? – попита господ.

– Против мене, боже! – отвърна му светията.

– С какво им влезе в очите, та са те заяли толкоз?

– Затуй, че аз те славославя по-добре от всички, те не могат да ме гледат, боже – изповяда се Златоуст Йоан, – ала най ме мразят, боже, дето преспах със светица Параскева.

– Такива са светиите, Йоане – бог му ре че. – Човека убиват, ако той направи нещо, за което те се готвят.

– Моля те, кажи им, боже, на мира нека ме оставят, докато ний се имаме с Параскева.

– А след туй какво ще сториш? – господ го попита.

– Ще се позабравим с нея и ще бъда само твой, аз, боже! – Златоустият му рече.

– Не бъди светец нечестен, Йоане – смъмра го бог. – Не бива мъж жена да има само до насита, а след туй да я оставя. Ожени се!

– Но тя е миткала с всички, боже! – възрази светията Йоан.

– Лъжа е – спря го господ насред дума. – Бог съм, но не съм видял такова нещо – поизлъга светията той.

– И тя в тебе ми се кле, че туй лъжа е! – зарадва се Йоан.

– Вземеш ли я, аз ще ти помогна дом да събереш и деца да имаш, – обеща му Господ.

Позамисли се свети Йоан и се венча с Парас кева, а пък господ му направи къща. Тогава и светиите го благословиха, защото те благосла вят само оня, когото бог благослови и чиято жена по-отблизо познават. I

ЗА ЗАВИСТТА И ЗЛОБАТА

Хората видяли Злобата и Завистта да работят в събота и в неделя. Почудили се много и попитали: защо когато всички почиват, тези работят.

– Защото Завистта и Злобата почивен ден нямат – отвърнали им запитаните.

ЗА ЛЮБОВТА НА МАГАРЕТО

Еленът видя магарето да пасе на една гола поляна, завързано с въже. Слънцето сипеше жар отгоре му, а мухите се впиваха в кървящите му струпеи, но то само въртеше опашка и биеше хълбоци с глава, ала нищо не можеше да им стори.

– Защо не избягаш от тука завинаги, ами търпиш туй мъчение? – попита го еленът.

– Нали виждаш, вързано съм! – отвърна магарето.

– Ако искаш, аз ще ти помогна, но ме е страх от твоя стопанин. Наблизо ли е той? – попита еленът.

– Бере отсреща дърва. Дано по-бързо напълни каруцата, че да се махнем оттука! – отвърна ма гарето.

– Ако се освободиш и тръгнеш с мене, никога няма да теглиш каруца, нито ще те ядат мухите!

– Но как да го направя? – попита магарето с надежда.

– Прегризвай въжето със зъби и припвай след мене!.- предложи еленът.

– А с какво ще ме вържат довечера на яслата, като го прегризя? – учуди се магарето.

– Ти не разбираш ли, че ще станеш свободно и вече никой няма да те впряга, нито да те връзва!? – удиви се еленът.

– Кой тогава ще закара каруцата с дърва на моя стопанин? – смая се оселът.

– Магаре нещастно, да му ги кара който ще! Не виждаш ли, че си на една крачка от свободата!? – ядоса се еленът, прегриза въжето и викна:

– Тичай след мен, глупако, но гледай да не тропаш много.

– А къде ще идем оттука? – попита магарето.

– Е-хей-й-й, нагоре сред горите зелени, дето са най-хубавите поляни и дето са най-хубавите студени извори, от човек ненапивани.

– А там има ли обор? – попита магарето.

– Какъв обор, нещастнико! Ще спим свободни на поляната и ще ходим където очите ни видят – отвърна еленът.

– Тогава не ща, щом няма обор, не ща – опъна се магарето и припна към каруцата.

Еленът го гледаше потресен, докато накрая рече:

– Никой не може да попречи на любовта на магарето към магарешкия му обор…

ЗА ГЛИНАТА

Когато беше грънчар, господ направи човека от глина – да има с кого да си приказва. Затуй му духна душа, ала като оживя, човекът рече:

– Боже, на тебе да приличам ме омеси, ала от глина, а ти от огън си направен. Защо от същото не ме омесиш, боже?

– Да те сътворя от огън, все едно е други господ да направя, а пък аз съм този! Затуй в тебе огънят е малко – само толкова, колкото съм ти духнал, за да оживееш.

– Но той отвътре ме суши и набръчква мойто тяло, защото съм от глина мека аз направен, а пък искам дълго да живея. Помогни ми, боже!

– Тялото ти аз под наем дал съм на душата – господ му отвърна – щом се сбръчка и спече, за глина пак ще си го взема.

– От човеците ти правиш глина? – попита го човекът смаян.

– Така е – господ му отвърна. – От пръст човекът е направен, ала ипръстта е от човеци …

КАК ПРОИЗЛЕЗЕ СМЕХЪТ

Когато божият син се роди, господ се много зарадва и му стана драго. Повика при себе си свети Трифон и му рече:

– Трифоне, като господ не може, но като баща бива да пийна. Донеси една кана вино и потърси прочее някоя жена, че то едното без другото не върви.

– Зная, господи – отвърна му Трифон, – патил съм от голо вино, ала тука остана само една жена на сто тридесет и девет години. Викат й мъдрата Сара. Другите отидоха във Витлеем да видят с очите си каква ли жена ще да е дева Мария и да се поклонят на младенеца.

– Все жена! – отвърна му господ. – Покани я. Й веселиха се тримата до среднощ, а след туй,

като изпадна в благоволение, господ се всели в Сара до сутринта.

Когато се събуди и я видя добре в снага и лице, той си рече:

– Само един господ може да преспи с такава жена на век и половина.

И се засмя.

По-късно, даже много по-подир, от господнето Благоволение Сара роди Смеха, който е от бога заченат, а майка му беше мъдра жена на сто и четиридесет години.

ЗА ЧАСОВНИЦИТЕ

Когато направил пясъчния часовник, човекът му рекъл:

– Показвай на хората колко е часът чак до свършека на времето.

И той показвал на всички колко е часът.

– Аз съм мярка за времето! – хвалел се той. – Без мене няма и време – казвал пясъчният часовник.

Добре, ала веднъж дошла буря и отнесла и него, и пясъка чак в пустинята. И го затрупала та ка, че и господ да не може да го намери.

Тогава хората заживяли без часовник, а един рекъл:

– Времето живее по-дълго от часовниците, които го измерват, а и от часовникарите, които ги правят.

ЗА МОСТА

Селяни иззидали мост над реката, за да минават по него с каруци и пеш, когато не могат да прегазят водата.

– Да е жив и здрав майсторът! – казал един, като довършили моста.

– От здраве да се не отърва! – добавил друг.

– Да му е живо името вовеки, загдето съедини бреговете! – благословил трети.

И всички те останали прави да чукнат чаша с майстора на моста. Тогава се обадил най-старият човек:

– Да пием за моста – подканил ги той, – защото ако няма мост, кой ще си спомня за майстора му?

И цялото село яло и пило, и до сутринта хвалило съзиданото, защото и майстор да е, човек, умира, а мост, който свързва брегове, живее во веки!

ЗА ПЕСЪЧИНКАТА

Една песъчинка беше отвеяна в оазиса, ала щом попадна на влажната земя, тя се замоли на вятъра:

– Вейнико-отвейнико – рече му тя, – моля ти се, върни ме обратно в пустинята.

– Какво ще правиш там? – учуди се вятърът. – В оазиса има вода, сянка и слънцето е поносимо, а пустинята е пълна само с песъчинки като теб и адски пек. Защо искаш да се върнеш?

– Защото днес оазисите ги има, утре – не, а пустинята е вечна! Тя винаги може да дойде тук и песъчинките да ме попитат какво съм правила в тоз оазис? Кажи ми какво да им отговоря? – попитала песъчинката вятъра.

ХОМОТ И ГОСПОД

Някога, когато бил орач, господ сам правел хомот за воловете си и ги зажеглял в него с дрянови жегли. Как ли не се мъчели воловете да ги счупят, ала те все оставали здрави и господ орял цялата земя, без да изпряга добичетата си. Хранел ги така, както са впрегнати, и само сегиз-тогиз ги изжеглял да попасат из ливадите, колкото да свърнат душа.

Когато изпосталявали и коленичели в браздата от умора и слабост, господ ги изоставял да ги ядат дивите зверове и впрягал други волове.

– Боже, с какво не ти угодихме, та ни вземаш душите с този хомот, а накрая ни оставяш на вълците да ни изядат – попитали го те веднъж.

– Аз не ви мъча! – отвърнал господ. – Хомотът е вашият мъчител.

– Но нали ти ни го направи тъй здрав, боже! Защо не ни помогнеш да го счупим и да преживеем криво-ляво и без него?

– А после в какво ще ви впрягам да ора земята? – попитал ги бог.

– Ти си ни господ, направи ни по-удобен хомот, боже. По-лесно да го носим – замолили се те.

– Добре! – съгласил се накрая господ и направил нов хомот на воловете с железни жегли, защото ако господ не прави нови хомоти, той не може да остане господ.